Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.

Огнян обичаше музиката. Той всеки ден свиреше. Предпочиташе техно, беше диджей. Понякога устройваше онлайн купони.

Един ден точно, когато бе навлязъл в първата песен, Огнян започна да чува странни звуци зад себе си.

Той не знаеше какво става, но продължи да свири.

Изведнъж съседът му наду клаксона на колата си.

– Сигурно на улицата става нещо, – каза си Огнян, но продължи да свири.

Клаксонът не млъкваше.

– Дали моята музика не го притеснява, – разтревожи се сериозно Огнян.

– Там има мечка, – музикантът чу отчаяния вик на съседа си.

Огнян леко се обърна. Вратата беше отворена, но на нея имаше мрежа против комари.

Зад нея стоеше мечок и я дращеше, явно не можеше да се справи с преградата.

Огнян не се уплаши. Той бе работил с диви животни. Освен това в техния район имаше много мечки и те слизаха при хората.

Интересното бе, че щом Огнян погледна в посока към мечката, звярът избяга.

Ето това се казва неочаквана жива публика.

Вероятно мечокът е бил привлечен от музиката, но не остана да я дослуша.