Скоро Георги празнува своя  рожден ден. Дъщеря му Станка му подари луксозно издание на госпъл музика. Колекцията съдържаше класически химни, с които бяха израснали родителите му. В нея имаше и съвременни произведения.

Докато работеше в градината или почиваше Георги си ги пускаше.Тази музика му даваше радост, мир и го насърчаваше.

Един ден докато я слушаше се размисли:

– Кои ли хора са сътворили тази прекрасна музика. Авторите на текстовете, музикантите и певците работят заедно. А каква красота са създали?! Слушайки я, мога само да се наслаждавам.

Георги се развълнува. Изпълненията докосваха сърцето му, а това го ободряваше и повдигаше духа му.

– Ето такъв екип иска Бог да бъдем и ние в църквата, – възторжено възкликна Георги. – Да работим заедно за Неговото царство, като разпространяваме вестта за спасение и вечен живот.

Той се заслуша в гласовете на изпълнителите. Осъзнаваше, че в тази хармония има дял Творецът, нашия Създател.

– Ще имаме много трудности в живота, но ако търсим единство ….., ако си помагаме, ще бъдем силни, – ентусиазирано каза Георги. – Животът изпълнен с любов и обща молитва е отговор на призива на нашия Спасител: „Да се обичаме един друг“.

Георги напълно разбираше, че Бог е дал различни умения, дарби и възможности и то с една единствена цел, да можем да си служим един на друг.

– Ако можем като християни да покажем любовта помежду си, – въздъхна Георги, – щяхме да привлечем погиващите от този свят и да им помогнем да открият истината, която ще ги освободи от робството и оковите на греха и сатана.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Тази черна красавица са нарича Кал-Ел и тя обожава своя стопанин – Едуардо Серио.

Той е известен мексикански бизнесмен и меценат, основател на благотворителния фонд „Черният ягуар и белия тигър“, който се се грижи за големите котки.

Серио и екипът му са построили голям резерват в Мексико. Неговата задача е да увеличи популацията на лъвовете до 200 хиляди окончателно до 2030 г.

Това е прекрасна идея. Трябва да сме благодарни на Едуардо и такива като него, за титаничният им труд в тази нелека работа.

Органичните полупроводници продължават да привличат вниманието, защото има непосредствено значение за по-гъвкавата и печатна електроника.

Докато необходимите стойности на мобилността на носители на заряда в органични полупроводници се постигат обикновено, то все още съществуват технически пречки, по-специално свързани с производството на устройства.

Производство на такива устройства, трябва да бъдат от високи добивни продукти, но на ниска цена и процесът да е прост и надежден. За някои методи, признати за перспективни, някои въпроси продължават да бъдат проблем. Например, използването на някои токсични разтворители.

Наскоро екип от изследователи от университета Пърдю и Университета на Калифорния Санта Круз съобщи за технология, която е преодоляла проблема с разтворителите, те използват метода на формоване от стопилка. Предложеният метод използва полимерни смеси, които проявяват висока морфологична стабилност и отлична производителност.

Освен това, тънките транзистори били подложени на допълнителна обработка в резултат, на което полупроводниковият полимер бил възстановен след техническата операция рязане и е показал добра подвижност на зарядите.