Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

Бащата на Бах скоропостижно умрял, когато Йохан Себастиян бил на девет години. Той бил даден на по-големия си брат, органист в град Ордуфа – Йохан Кристоф Бах, да се погрижи за образованието и възпитанието му.
Кристоф имал сборник с произведения на известни композитори тогава като Фробергер, Пахалбел, Букстехуде. Но тази колекция от „модерна“ музика по-големият брат заключвал в шкаф с решетки, за да не може Йохан Себастиян да се разврати и да загуби уважението си към общоприетите тогава музикални авторитети.
Въпреки това, през нощта младият Бах успял по хитър начин да извади иззад решетките нотния сборник …. Той тайно започнал да го преписва, но тъй като не можел да получи свещи, използвал само лунната светлина.
Цели шест месеца десетгодишният Йохан Себастияан преписвал нотите през нощта, но уви …. Когато героичният труд бил вече към края, Кристоф хванал брат си на местопрестъплението. Взел от него и оригинала, и копието ….
Мъката на Бах нямала граници и със сълзи на очи той извикал:
– Щом е така, сам ще напиша такава музика и ще я напиша още по-добре!
Брат му се разсмял и в отговор му казал:
– Иди да спиш, бъбривецо.
Йохан Себастиян не хвърлил думите си на вятъра и изпълнил обещаното от детството си ..

Нерешени емоционални проблеми на родителите се предават на децата и то в доста по-сгъстени краски. Това прехвърляне става чрез внушение от родител на дете в ранна детска възраст под формата на скрити поръчки, неявно формулирани думи или действия …
„Ти си толкова срамежлив и толкова тудно се общува с теб“. „Ти не си като останалите“. Чрез такива и подобни фрази родителите наблягат на детето: „Не принадлежи“.
Смисълът на всичко това може да се тълкува така: „Недей да принадлежиш на никой друг, освен на мен. Ти си изключителен“.
Причината за това поведение на родителите е, че те се страхуват да общуват с други хора. Човек, който се подчинява на този натиск, се чувства като чужденец сред хората и затова несправедливо го смятат за саможив и затворен.
Чувството „отделен от всички“ ще тегли човека към родителите му, тъй като сред другите хора му е „студено и самотно“.
Всеки може да се отърси от това, ако участва в група, пред която е възникнала някаква опасаност. В борбата на групата да оцелее, възниква чувството на солидарност и другарството ще заместви преживяванията в детството.

Лицето на Ваня беше пребледняло. Тя търсеше думи да обясни на Драгой, но те ѝ се изплъзваха. Накрая Ваня прошепна с едва доловим глас:

– Аз съм на 39 години, почти на 40. В живота си съм искала само три неща теб, семейство и деца.

Ваня стана още по-бледа, това признание и струваше много.

– Исках ти да си баща на децата ми, – продължи тя. – исках да сме едно семейство.

Една предателска сълза се търкулна по бузата ѝ и тя бързо я избърса.

– Обичах те повече от всичко. Между нас се случи нещо, което много рядко се случва при хората. Можеше да бъде толкова хубаво, но ти ме изостави, просто ей така и се ожени за Бинка. Това за малко не ме уби, но го преодолях….. След това започна да идваш отново при мен, един път в седмицата. Тогава не се замислях много, радвах се, че отново сме заедно. Знаех, че ме обичаш. А след това изчезна……

Драгой я гледаше смутено, но нищо не каза.

– Когато почина баща ти, мислех, че ще се опомниш, – продължи с болка Ваня – и пак ще станеш онова момче, в което се бях влюбила.

– Моля те, недей, – каза тихо Драгой.

– Между нас има стена, – простена Ваня, – висока и дебела, когато я удрях много болеше.

– Знам от какво бе направена тази стена, – каза с досада Драгой и удари ръцете си свити в юмрук.

– Какво? – в гласът ѝ звучеше съмнение.

– Ужасно се срамувам от това, – Драгой беше останал без сили. – Страхувах се да ти кажа, защото ти повече нямаше да ме обичаш.

– Защо не сподели? – с укор каза Ваня.

– Причината за всичко лошо, което се случи между нас ……. О, не мога, – изкрещя Драгой, ще ме на намразиш.

– Не може да е толкова зле, – очите на Ваня се впиха в него.

– Оставих баща си да ме убеди да се оженя за Бинка. …. предадох те. Аз съм едно чудовище и не те заслужавам.

Драгой искаше да ѝ се извини, да ѝ обясни, да я помоли да му прости, но думите трудно излизаха от устата му.

– Винаги съм те обичал и не съм спирал да те обичам нито за миг.

Ваня се разтрепера. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но нещо беше стиснало гърлото ѝ. В погледа на Драгой имаше нещо умолително.

– Знам, че и за теб е много болезнено. Виновен съм, че не се борих за нашата любов …..

Ваня се наклони към Драгой и се притисна към него. Той я прегърна и ѝ зашепна като на дете:

– Всичко е наред, – опита се да я успокои той. – Всичко ще се оправи.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.