Филип ръкомахаше възторжено:

– Живеем в нация, която аплодира онези, които преследват мечтите си.

– Мъжът, който отвори пекарната на ъгъла и жената, която стартира собствена линия дрехи, са два хубави примера за успех, – отбеляза Тодор.

– Хубаво е да имаме мечти, – въздъхна дълбоко Щерьо. – Без тях животът ни би бил поредица от несвързани събития, водещи до никъде. Мечтите ни дават причина да ставаме сутрин.

Никола сподели:

– И аз имах мечта. Исках да бъда треньор по футбол в гимназията и да вдъхновявам младите хора да живеят велик живот. Смятах, че това е, което Бог иска за мен.

Той си спомняше много ясно това време.

В деня, когато се яви на интервю за работата на мечтите си, директорът на гимназията му бе казал:

– Съжалявам, но дадохме работата на човек с повече опит.

Вратата се затръшна с трясък пред Никола.

Месеци наред той се цупи. Кипеше от ярост.

Чувстваше се предаден от Бога.

– Не Го ли интересуват мечтите ми? – отчаяно питаше Никола.

Изведнъж осъзна, че Неговото „Не“не беше предателство, а благословия.

– Бог имаше друг план за мен, – си каза Никола. – който не включваше треньорство по футбол. Ако бях следвал плана си, щях да пропусна всичко, което имам днес: семейство, служение, приятелства и възможността да споделя историята си с вас.

Мечтите ни в повечето случаи са твърде малки.

Ако настояваме за нашия собствен път, ще се окажем в кръг и чудещи се защо не можем да накараме нещата да проработят, но ако предадем мечтите си на Бога, Той ще ги замени с мечти, които никога не сме си представяли.

Ако Му позволим, Бог ще преобрази желанията ни в нещо чисто и животворящо. Желания, които ще ни приближат до Него.

Когато предадем желанията си на Господа, ще намерим истинска радост.

В крайна сметка, най-важното не е дали мечтите ни се сбъдват, а дали ставаме човекът, който Бог ни е създал да бъдем.

Таня отново бе изправена пред куп пране. Тя въздъхна и си каза:

– Пак голямо пране. Като дойде това време настръхвам, едва издържам.

Майка ѝ, която ѝ бе дошла на гости се усмихна:

– Вместо да мърмориш, по-добре бъди благодарна.

– Ти подиграваш ли ми се? – възмутено възкликна Таня. – За какво да благодаря?

Майката спокойно отговори:

– Благодари, че семейството ти има много дрехи, които носи.

Малко след това едно от децата разля млякото си върху масата и част от дрехите си.

Таня бе готова да се скара на детето, но изведнъж спря:

– Мама беше правя, глупаво е да му се карам.

Тя се обърна към детето и му се усмихна:

– Няма нищо! Ще го почистим!

Първоначално детето гледаше уплашено, но когато я чу, изтича при нея и я прегърна.

Всичко е въпрос на избори, а те зависят от нас.

Пробвайте и ще видите, че когато имате благодарно сърце, не можете да се оплаквате.

Нашите отговорности не са бреме, а благословения.

„Не щастливите хора са благодарни; щастливи са благодарните хора!“

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Купчината пране и изглеждаше невероятно голямо. Всичко бе натрупано по всякакъв начин.

Не бяха само дрехи, а символ на всичко, с което не можеше да се справи Диана: храна, емоции и очаквания.

В такива случаи тя се чувстваше недостатъчна.

Години по-късно порасналите ѝ деца си спомняха:

– Колко хубаво ни беше да тичаме и да скачаме в купчината мръсно пране в мазето.

Тогава Дафина осъзна, че Бог е действал там, където тя бе виждала само провал.

– В това, което приемах за неуспех, децата ми са се забавлявали и радвали, – усмихна се Дафина. – Имали са чувство за безопасност и дом.

Божията благодат покрива това, което не ни достига.

Нека Му позволим да ни разкрие живот изпълнен с любов и Неговото присъствие.

Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.