Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.

В околностите на едно село живеела змия. Тя нападала минувачите и ги хапела. Даже от далече всявала ужас със заплашителното си съскане. Хората били объркани и не знаели какво да правят.

В селото дошъл един монах. Селяните го помоли да ходатайства за тях.

Монахът отишъл при змията и учтиво ѝ казал:
– Остави тези хора на спокойствие. Те не са храна за теб и с нищо не те заплашват. Нали ядеш мишки и малки горски животни, защо ги измъчваш? Моля те , послушай ме, оттегли се.

Змията се трогнала и се съгласила.

Една година по-късно монахът пак минал от там и отново видял змията. Тя имала доста жалък вид. Била останала без едно око, от устата ѝ течала кръв, а цялото ѝ тяло било изранено и възпалено.

– Какво се е случило с теб? – попитал монахът.

– Твоите думи наистина ме смириха. Направих както ми каза. Но сега селяните идват и ме налагат с тоягите си. Даже и децата се забавляват, като хвърлят камъни по мен. Но въпреки всичко останах вярна на това, което ми заръча.

– Това е безсмислено, – казал монахът. – Аз не съм те молил да престанеш да съскаш.

През 2016 г. крал Мсуати III има 13 жени и 25 деца. За церемония, на която се избира нова съпруга от цялата страна се събират хиляди млади девици, за да изпълнят полугол ритуален танц.

На всички банкноти от последната серия след 1986 г. могат да се видят изображенията на Мсуати III.

Към май 2010 г., Свазиленд става лидер сред страните с най-висок процент на хората, заразени с човешкия имунодефицитен вирус. Повече от една четвърт от населението са ХИВ-позитивни.

Не е ясно защо, но Бах обичал да заспива на музика.

Вечер, когато си лягал, тримата му синове по ред му свирели на клавесина.

Подобни обезателни занятия много досаждали на децата и за това най- сладкия звук за тях било методичното хъркане на бащата им.

Те забелязали, че той бързо заспивал при свиренето на Кристиан.

Щастливци! Бързо приспивали баща си и се отскубвали на свобода.

Дошъл редът на Емануил. Той не можел да издържа тези упражнения и вечер, когато чувал дългоочакваното хъркане, моментално започвал да удря по клавесин и свирел неразрешени акорди Вече потъналият в сладка дрямка Бах, веднага се събуждал. Дисонанса изтезавал слуха му, убивал съня му.

Първоначално Бах мислел, че детето е отишло до тоалетната и скоро ще се върне, но Емануил не се връщал.

Бах дълго се въртял в топлата постеля. След това рязко махал одеялото и в катранената тъмнина се блъскал в мебелите, стигал до инструмента и разрешавал акорда.

След минута композиторът спокойно заспивал.

Слави беше добър човек, във всякакъв смисъл на думата. Въпреки че заемаше доста добра държавна позиция, той си оставаше добродушен и отзивчив човек, както със сътрудниците си, така и с останалите хора.

Наблизо до дома му се намира голям магазин на два етажа. Там всеки месец се провежда лотария. За всеки 50 лева закупени стоки от него, всеки купувача получаваше лотариен билет. Половината от билета се откъсваше и се слагаше в една кутия, а другата се прибираше в джоба.

Наградите бяха телевизор, лаптоп и мобилен телефон.

Днес излизаха резултатите от лотарията и хората проверяваха печелившите числа.

Случи се така, че билетът на Слави печелеше телевизор, но той не му беше нужен.

Тогава той реши да го обмени в магазина за други стоки. Докато обмисляше какво точно да направи, видя наблизо стояща майка на средна възраст с две деца, която проверяваше билетите си. Децата стояха тихо и очакваха с надежда.

– Мамо, – каза едното, – виж дали ни се е паднал телевизор.

Жената погледна детето, но нищо не каза. Другото я сбута нетърпеливо:

– Не печелим ли? Провери още веднъж.

Жената погледна още веднъж номерата и поклати тъжно глава.

Слави ги приближи и се направи, че гледа близкия щанд. След това се обърна към жената:

– Какво не ви ли провървя? Навярно децата искат телефони – и намигна на малчуганите.

Жената се усмихна тъжно:

– Телевизор искат. Нашият е стар и се развали, а все не можем да съберем пари за нов.

– Навярно искат да гледат мултипликационни филмчета, а? – Слави весело се усмихна на децата.

А след това прибави:

– Не трябва да се отчайвате, в живота всичко се случва.

Той извади билета от чантата си и каза:

– А ето ви още един билет, навярно сте го изпуснали. Проверявали ли сте го? – Намигна още веднъж на децата. – Успех ви желая!

А след това тръгна към вратата.

След няколко минути се чуха радостните възгласи на децата.

Борис ги чу, обърна се и се усмихна.

– Той им е нужен.

И излезе с бодра крачка от магазина.