Детето осъзнава вината си, когато му обясните отношението си към дадена постъпка. Важното е, да го убедите, че е постъпил лошо и не забравяйте да изслушайте мнението му по този повод.

По време на сериозен разговор, не унижавайте детето си. То трябва да чувства вашата любов и грижа ви за него.

Децата направили пакост, искрено се срамуват, че не са оправдали надеждите на родителите си.

Да водиш разговор, в който да разясняваш нещата на едно дете, съвсем не е лесно нещо. Винаги има сълзи, но всичко трябва да завършва с думите:

– Аз те обичам.

Любовта трябва да победи, да помогне да се справим със всякакви трудности във възпитанието.

Понякога се случва детето ви да направи нещо, което не ви харесва. Можете да почнете да му обяснявате, да му се карате, да го убеждавате, но то ще го прави отново и отново, даже с усмивка.

Това е досадно нали?

Нека като родители да помислим, как поставяме забрани и как реагираме на нарушенията им.

Дете на 1,5 – 2 години се изкатерва на високата облегалка на дивана. Вие не харесвате това и искате да му забраните.

Нека да разгледаме историята от гледна точка на родителя.

Бащата или майката вижда, че детето се е качило на високо и всеки момент може да падне и да се удари. За да го предпази родителят с вик се втурва към детето, сваля го от дивана и започва да му чете нотации, плашейки го, че ще падне. Заповядва на детето да не се изкачва толкова високо.

А сега да разгледаме ситуацията през очите на детето.

Детето изследва дивана. Опитва се да се изкачи по-нависоко и успява.

Но изведнъж майката, която е стояла отстрани и не му е обръщала внимание, изтичва, смешно се развика и започна бързо нещо да му говори. В крайна сметка майката сваля детето от дивана….

Но малчугана отново иска да се изкачи на дивана и …. забавлението започва отново.

Кръгът се затваря. Детето с усмивка отново се изкачва на дивана, майката кипва и бурно изразява възмущението си. На детето му става забавно и то получава по-голямо внимание от майка си.

Това ще продължи, докато майката не шляпне детето си по дупето. Тогава ще има сълзи, истерия и развалено настроение.

Какво да правим тогава?

Не обръщайте внимание на това как детето се изкачва по дивана, но радостно реагирайте, когато слезе само от дивана.

Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Петя бе млада майка. Въпреки че бе студентка, тя се грижеше за малката си рожба.

Днес денят бе много напрегнат и натоварен. Петя преспа малката и прибяга до близкия ресторант да хапне набързо.

Близо до входа на ресторанта седеше бездомен човек. Той беше отчаян. За малко бе влязъл в заведението, надявайки се някой от хората там да прояви милост към него и да му дадат възможност да се нахрани. Но никой не се бе отзовал към зова за помощ на този  нещастен човек и той излезе отново на улицата.

Петя не можеше да го подмине, тя винаги се стараеше, с каквото може, да помага на такива хора.

Младата жена влезе в ресторанта, купи храна и чай за мъжа и го покани на една маса вътре в заведението.

Мъжът се засрами от младото момиче и отказа, но Петя настоя и той седна да се храни.

– Какво се е случило с вас? Има ли къде да живеете? – Петя се заинтересува искрено от този беден човек.

Мъжът се трогна, никой до сега не бе му обръщал внимание, а тя … такова красиво момиче разговаряше с него.

Тогава той без особена съпротива и разказа живота  си:

– Казвам се Кирил, – започна мъжът разказа си. – Нямам баща, а майка ми скоро почина от рак. Това беше шок за мен. Не можах да се справя с положението и започнах да взимам наркотици. Скоро се оказах на дъното в обществото и хората започнаха да ме третират като боклук ….

Разговаряха дълго време, но младата майка трябваше да върви.

– Извинете ме, но се опасявам, че детето ми вече се е събудило, а у дома няма никой… – И Петя се надигна  да си върви.

– Извинете ме, – каза Кирил, – бихте ли почакали само за няколко секунди?

Петя само кимна с глава и отново седна. Кирил взе една смачкана бележка и бързо написа нещо върху нея. След това я подаде на Петя и каза:

– Извинете ме, за лошия почерк и за това, че ви задържах толкова дълго време. Довиждане.

Мъжът стана и напусна заведението, а Петя пое към дома си. Когато се прибра, тя се сети за бележката и я отвори. Там с разкривени букви пишеше:

„Днес бях решил да сложа край на живота си. Но заради вас сега няма да го направя. Благодаря ви! Вие сте прекрасен човек!“

Оказа се, че един разговор и безплатен обяд съвсем не бяха малко нещо. Ако Петя не се бе отнесла добре с Кирил, той щеше да приключи с живота си.

Времето, което му отдели младата жена показа на изпадналия човек, че в този свят все още има добри хора, а това му даде сили да продължи да живее.

Шестгодишната Айрис имала диагноза аутизъм още от двегодишна възраст. Момичето избягвало да гледа хората в очите. Не искала да общува с родителите си, а когато я насочвали към други деца, за да си играе с тях, се разстройвала, огорчавала и натъжавала.

Майка ѝ подарила котка от породата мейн кун и поведението на Айрис започнало да се променя.

Сега котката придружава момичето по време на разходките ѝ. Четирикраката пухкава приятелка се вози на велосипеда с Айрис. Котката прави компания на момичето дори в банята.

Когато Айрис иска котката да седне до нея казва:

– Котка, седни.

Когато я вика Айрис казва:

– Котка, иди.

На някой тези команди могат да се сторят съвсем прости за едно дете, но при такава диагноза, те са сериозна крачка в развитието на момичето.

Преди Айрис не е изказвала никакви устни искания, но след появата на котката момичето е започнало без принуждение да говори.