Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.
Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.
– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?
– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.
– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.
– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.
– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.
Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:
– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.
– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.
– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.
– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.
– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.
– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.
– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.
– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….
При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.
Дечо се засмя и в отговор каза:
– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!
Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.
