Жельо разсъждаваше на глас:

– На гроба на Исус бил отвален голям камък. Съботното мълчание даде повече въпроси, отколкото отговори. Учениците можеха само да скърбят и да чакат.

– Не съм привърженик на чакането, – въздъхна тежко Таньо. – Винаги държа да идвам навреме и да спазвам графика. Но честно казано и аз един път накарах да ме чакат.

– На всеки може да се случи, – повдигна рамене Жельо.

– Дъщеря ми участваше в научен семинар и трябваше да я взема, когато свърши, но загубих представа за времето и закъснях.

– Не ти е било добре, – съчувствено каза Таньо.

– Сърцето ми се сви. Силно натиснах педала на газта, а тя търпеливо ме бе чакала, докато баща ѝ престъпник най-накрая пристигна. Чувствах се ужасно, а дъщеря ми е имала усещането, че е изоставена.

– Така са се чувствали и учениците във събота през Страстната седмица, – направи асоциация Таньо. – Всичките им надежди и мечти били попарени, а сърцата им натежали от скръб и чувство на изоставеност.

– Все пак, през тази празнота и чакане Бог може да извърши най-великото Си дело, – отбеляза Жельо.

– Вероятно са изглеждали цяла вечност онези дълги часове на съботно мълчание, – леко се усмихна Таньо.

– Но в очакването можем да сме сигурни, че Бог работи, – твърдо заяви Жельо.

– Той ни кани да чакаме с Него и за Него, защото запечатана гробница не може да спре нашия Спасител, – възторжено обяви Таньо.

Двадесет и четири часовият цикъл на новините процъфтяват от тревожност и страх.

Социалните медии разпалват семената на недоволство и завист, които лежат дълбоко в сърцето ни.

– И все пак, – казваше си с надежда Емил, – ние изпълнени с Божия Дух, сме предназначени да търсим живот, когато всичко, което виждаме, е смърт. Поканени сме да видим доброто в света, знаците на Божието царство, които нахлуват едва доловимо и дискретно.

Баща му често му напомняше:

– Като тези, които са били съживени от смъртта, ние сме предназначени да живеем и отразяваме, преследвайки смислени взаимоотношения, които внасят живот в света и се отдаваме на призвания и хобита, които сочат към истината, че Бог винаги е там, където някога е царувала смъртта.

Емил се усмихна:

– Ние не заслужаваме любов, но тя промени начина, по който се отнасяме към другите, особено към онези, които се борим да обичаме. Ако Бог може да ме обича в най-лошия ми момент и да види в мен добро и красиво бъдеще, мога ли да направя същото за онези, които се нуждаят от обич?

Всеки от нас има хора в живота си, които са източник на болка или конфликт.

Може би често отчаяно сме заявявали:

– Те просто никога няма да се променят. Оставени на себе си, това е абсолютно вярно. Мъртвите хора не живеят. Тоест, те не живеят, освен ако
Авторът на живота не ги погледне влюбено и не вдъхне живота си в дробовете им.

Можете ли да поддържате надеждата точно в този момент, че Господ копнее да извърши точно това дело днес, както го е правил и преди?!

Семейство Ангелови празнуваха. Приятели поднасяха подаръци на младите.

Сашо бе последен. Той протегна ръка към двамата. В дланта му имаше малко пакетче.

Наоколо зашушукаха:

– Нещо дребно и малко.

– Нямаше ли пари за повече.

Сашо смутено повдигна глава и бавно каза:

– Някои от Божите чудеса също са малки, но не бива да се пренебрегват.

Тези думи заляха хората поканени на празника и те се смутиха.

Семейство Ангелови всяка годинат си напомняше:

– Бог действа дори в малките неща. Плащане на сметка. Осигурява храна. Лекуване на настинка.

Всичко това водеше до впечатляващ списък на Божието снабдяване.

Не презирайте малките неща.

Когато се уморим от малките чудеса в Божието дело и около нас, нека си спомним, че някои може да са „малки“, но чрез тях Той гради по-великите Си цели.

Марин се усмихна подигравателно и попита:

– Ако спасението е безплатно, тогава защо трябва да давате пари в църквата?

Баща му се замисли и даде следния отговор на сина си:

– Водата е безплатна, но за помпите и тръбите, чрез които тя достига до теб, се изисква поддръжка, а за това са нужни пари. Когато подкрепяме църквата с нашите финанси, ние подкрепяме Божието дело.

Усмивката на Марин се стопи и той се замисли, а баща му продължи:

– Исус даде всичко за нас. Времето Си, за да покаже състрадание към множествата. Даде Своето изцеляващо докосване на хора, които имаха физически недъзи.

Марин само въздъхна.

Баща му стана още по-напорист:

– Той даде ръцете и краката Си, за да бъдат приковани на кръста. Главата Си, за да носи венец от тръни. Ребрата Му бяха прободен с копие. Позволи да бъде бит от бич. Той даде живота Си и умря вместо нас. Даде всичко! Когато се доверим на Него, получаваме всичко.

Марин наведе глава.

Баща му не спираше:

– Когато поставим Бог на първо място, Той ще благослови нашите семейства, църкви, бракове и финанси. Ще ни благослови във всичко, което правим.

Марин се просълзи. Думите на баща му докоснаха дълбоко сърцето му.

Той не беше вече същия.

Правите ли нещо, за да поддържате помпите и тръбите на Евангелието в добро работно състояние?

Поставете Бог на първо място в живота си!

Наско се бе замислил. Внезапно се стресна и каза на висок глас:

– Добротата изгражда характера, а омразата го разрушава.

– Трудно е всякога да се проявява доброта, – отбеляза Стойко. – особено, когато сме обезсърчени, уморени или уплашени, едва ли ще можем да намерим сили да изречем една мила дума.

– Ние правим избора, – намеси се Динко. – За това трябва да се отнасяме към другите с доброта и уважение, независимо от нашите обстоятелства и емоциите ни.

– В днешното забързано време лесно и бързо се разочароваме, – намекна Стойко.

Динко се усмихна:

– Ние сме несъвършени човешки същества, борещи се да управляваме живота си възможно най-добре, но често не успяваме.

– Когато сме разсеяни или разочаровани, може да пропуснем да споделим добра дума или добро дело. Това недоглеждане наранява другите, но най-вече наранява нас самите, – забеляза Наско.

Динко добави:

– Днес нека забавим темпото и да бъдем нащрек за хора, които се нуждаят от усмивката ни, милите ни думи или ръката ни за помощ. Нека направим добротата център на отношенията си с другите. Те ще бъдат благословени, а и ние също.

– Запомнете следното: милите думи не струват нищо, но когато са изречени в точното време, могат да бъдат безценни, – изказа на един дъх дядо Матьо.