Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.
На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:
– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.
Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:
– Мога ли да пренощувам у вас?
„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“
Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:
– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….
Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.
Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.
Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.
Това беше мъчителна и тежка нощ.
Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?
Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.
– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.
