Вечерта беше спуснала тъмния си воал. Дневната работа бе приключила. Валери огледа жените на масата и потопи лъжицата в супата си. Той познаваше съдбите на всяка една от тях много добре.

Живота на всяка от тези жени можеше да размекне и каменно сърце, а Валери беше много милостив.

Този дом той беше построил със собствените си ръце. Тук намираха убежище девойки, лишени от родителски грижи и жени попаднали в ръцете на лоши мъже, които ги биеха, злоупотребяваха с тях и ги принуждаваха да се продават по улиците.

– Искаш ли още малко супа, Валери? – попита Славена, която бе сготвила вечерята.

Силвена бе красиво младо осемнадесетгодишно момиче с буйна кестенява коса и открито бяло лице.

– С удоволствие, – каза Валери въпреки, че бе сит. – Не мога да устоя на хубавата ти супа. С какво си я подправила, та е толкова вкусна?

Смутена, но горда с готварските си умения Славена се изчерви и изброи подправките, които бе използвала.

Валери бе трогнат. Той беше на доста години, но за него най-голямото щастие бе, да вижда как всички тези жени живеят радостно тук и възвръщат достойнството си, отнето им от жестокия свят.

Той си спомняше колко уплашени и объркани бяха, когато потърсиха убежище в този дом. Изпитали болката, бяха загубили способността си да се радват на живота. Някои от тях признаваха, че преди да прекрачат прага на този дом, бяха решили да сложат край на живота си, преди часът, който им е определил Всевишния.

Тази вечер гледаше засмените и спокойни лица на жените и за пореден път се убеждаваше, че Бог е благословил начинанието му.

Силно чукане на вратата го откъсна от мислите му. Жените любопитно погледнаха на там.

– Моля те, Славена, иди да отвориш, – каза Валери. – Нетърпеливи сме да разберем, кого Бог ни е изпратил тази вечер.

Славена отвори вратата. На прага застана жена облечена в мръсна и скъсана дреха. Очевидно бе изминала много път.

– Влез, дъще, – покани я Валери. – Храна и всичко, от което имаш нужда, ще намериш в този дом.

Жените се разшаваха и всяка се зае с делата си, за да помогне за настаняването и приютяването на поредната жертва от този свят.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

В момента, когато приемеш Исус Христос, ти започваш нов живот. На душата ти става светло и радостно, а в сърцето ти настъпва мир. Начинът ти на животът се променя.

Животът ти започва да тече в друго направление, защото Духът на Бог ти е вдъхнал живота от нетленния Бог. Това означава, че сега ти ще живееш вечно!

Много християни остават потопени в блатото на притесненията и ежедневните грижи.

Не позволявай това да се случи с теб. Помоли Господ да ти помогне да живееш всеки ден, имайки цялата вечност пред очите си.

Даниела позвъни, а после поздрави Елена, която се показа на вратата. Елена докосна с пръст устните си и се измъкна навън, като тихичко затвори вратата зад гърба си. Покани с жест гостенката към другия край на верандата. Щом седнаха, прошепна:

– И двете спят на дивана. Изтощени са.

– Ти сигурно си капнала от умора, – тихо каза Даниела. – Донесох ти малко храна. Мога ли да направя нещо друго за теб или децата?

Елена се усмихна тъжно.

– Благодаря все пак, че дойде, – усмивката ѝ помръкна. – Решихме с хората тук, че момичетата са прекалено малки, за да присъстват на погребението на родителите си. Ще ги взема, да живеят при мен. Трябва да събера багажа им, а времето ми е малко.

Елена изглеждаше объркана:

– Трудно мо е да определя какво да вземе и какво да оставя? Жилището ми е малко, не мога да взема всичко. Опитвам се да разбера какво би имало някаква стойност за момичетата, когато пораснат.

Очите  на Елена се изпълниха със сълзи. Очевидно не можеше да говори повече и се загледа в далечината.

Дочу се някакъв шум откъм вратата. Едно от децата се измъкна тихо навън. Тъмната му коса бе рошава, по рокличката имаше петна от кетчуп, а крачета бяха боси. Момиченцето пъхна палеца в устата си, сгуши се в крака на Даниела и облегна глава на бедрото ѝ.

Даниела го вдигна на ръце и го прегърна. Детето мигновено заспа на рамото ѝ.

– Съжалявам, – прошепна Елена, – оставих ги малко да поспят, но изглежда Маги  се е събудила от гласовете ни.

На Даниела ѝ харесваше да усеща допирът на малкото телце до себе си.

– Не се притеснявай. Бива ме в това.

– Само на три годинки е. Дори не знае какво е станало. Нито пък сестричката ѝ. Не знам как да им кажа.

– Ще се справиш, – опита се да я успокои Даниела.

– Дали няма им навредя ако им кажа направо истината? Лошото е, че няма кой да се погрижи за тях. Аз съм единствената роднина на майка им. Родителите на баща им са много възрастни, а двамата му братя имат по четири деца. Не бих искала момичетата да са с тях. Виж, как внезапно се преобръща целия ти живот, – въздъхна Елена. – Нищо не подозирах, когато телефонът ми звънна вчера по обяд.

Даниела постоя още малко, побъбра си с Елена, опита се да я разсее от мъката и предстоящите грижи. Най-лошото бе, че децата бяха останали без родители. Внезапна катастрофа бе отнела живота им. Сега можеха и да не разбират какво се е случило, но когато пораснат ……