Вълните на изпитанията го заливаха една след друга и Атанас бе готов да се откаже от всичко.

– Грижите поглъщат цялото ми внимание, – отчете с огорчение той. – Къде е Бог?

Потопен ежедневно в проблемите си, Атанас бе престанал да гледа към Господа. Той не усещаше, че Бог е със него и го държи за ръката.

– Не мога да издържам повече това положение, – оплакваше се Атанас.

Това мърморене му пречеше да чуе Божия глас:

– Няма да допусна да бъдеш изпитана повече, отколкото можеш да понесеш.

– Какво ще правя утре? – Атанас продължаваше отчаяно да търси изход от създалата се ситуация.

Гласът нежно прошепна:

– Безпокойството за утрешния ден, е най-голямата опасност за теб.

Атанас отново да не го чува.

– Това е прекалено тежко за мен, – продължи тирадата си Атанас, той бе недостъпен, за каквото и да е увещание.

– Ако се опиташ да носиш днес утрешния товар, ще се пречупиш под тежестта му, – гласът добави съчувствено.

Отчаянието, мъката и болката бяха дали превес у Атанас.

– А утре, други ден, ….. следващите дни какво ще стане с мен? – Атанас бе заровил ръце в косите си и безнадеждно шепнеше.

Пълна глухота и безверие …..

– Трябва да се научиш да живееш в днешния ден. Аз Съм близо до теб и ще ти помагам да носиш товара си, – изпълнен с любов и загриженост каза Гласът.

Атанас кършеше ръце и викаше отчаяно:

– Кой ще ми помогне сега?

– Потопи се в Моето присъствие, – посъветва го Гласът.

Но Атанас остана глух за Него.

Дейвид Уинстън бе добър в професията си. Той работеше предимно в Африка, където организира няколко болници. В тях лекуваше всички болести и травми, за които можете да се сетите.

Много от неговите пациенти бяха излекувани и се спасиха от смъртта, благодарение на компетентните му грижи, …… но Дейвид задоволяваше само физическите нужди на хората.

И ако това бе цялата му дейност, то усилията му щяха да бъдат безполезни.

Уинстън бе мъдър човек.

Един ден си каза:

– На човека му е дадено веднъж да умре, а след това настава съд. За тези хора, които лекувам трябва да се предприеме и нещо друго.

Той доста мисли по въпроса, как точно трябва да постъпи. Помоли се на Бог за мъдрост и един ден в Дейвид разпореди:

– Всички мои пациенти трябва да посещават параклиса в болницата. Там ще слушат библейски урок и ще се запознават с Евангелието на Исус. За тези, които не могат да стават от леглата си, да се изпраща човек, който да споделя Благата вест с тях.

Така стотици и хиляди мъже и жени приемаха Исус за свой Господ и Спасител. В болницата научаваха за любовта и милостта Божия.

Можем да спомогнем за изцелението на тялото, но ако не се погрижим за духовните нужди на човека, начинанията ни ще бъдат напразни.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.

Нако отново се бе провалил и стоеше настрана от другите. Не забелязваше никаква враждебност и ли подигравка на лицата им, но страхът го държеше далече от тях.

Към него се приближи Благой. И той като него бе срамежлив, но двамата често си говореха. Благой погледна Нако и добродушно му каза:

– За да промениш недостатъците в живота си, ти трябват хора, които да ти казват истината.

– Все някак си ще се оправя, – смотолеви Нако, зашеметен от шока, който преживя преди малко.

– Няма да се справиш сам. Ще имаш нужда и от други хора в живота си. Трябва ти е подкрепа.

– Ще се оправя, – махна с ръка Нако.

– Има някои неща в живота си, които никога няма да успееш да промениш сам. Става въпрос за такива, които ти създават главоболия и за които не искаш никой друг да знае.

– Мислиш ли, че някой го е грижа за мен? – въздъхна тежко Нако.

– Няма да се пребориш с тези неща, докато не ги споделиш с някого, – настойчиво поде Благой.

– Да вървя и да се оплаквам на всеки? Не, това не е за мен, – отчаянието и безизходицата ярко проличаха в гласа на Нако.

– Не е необходимо да казваш на всички. Трябва просто да намериш някого, на когото имаш доверие и да му разкажеш всичко. Такъв, който може да пази тайна. Обича  те безусловно и няма да те осъди, а ще се моли за теб.

– Къде ще намеря такъв човек? – Нако безпомощно вдигна ръце.

– Разкриването на чувствата ти е началото на изцелението,  – наблегна на думите си Благой.

– И това ще ми помогне? – Недоверието изкриви усмивката на Наковото лице.

– Ако си християнин, значи си част от такава общност. Ти принадлежиш на Божието семейство и с останалите вярващи си част от Христовото тяло. Не можеш да бъдеш това, което Бог иска да бъдеш, докато не станеш част от група, която има дълбоко и искрено общение.

– Трудно ми е да споделям с някого. Страхувам се, че ще ми се присмее.

– Ако наистина искащ да се  промениш, да загърбиш най-големите пороци в живота си, ще трябва да се изправиш лице в лице със страха си, който ти пречи да си искрен. Трябва да спреш да се преструваш. Да отхвърлиш лъжата и да бъдеш честен.

– Това е много трудно за мен. Изобщо не мога да си представя как може да стане.

Благой не се предаваше, за това продължи да говори:

– Можеш да преживееш живота по два начина: преструвайки се, че всичко е наред, или променяйки нещата, които не са, както трябва. Но как ще оправиш живота си, ако се преструваш, че всичко е наред? Ще се оправиш, ще оздравееш, и ще се отървеш от това, което те тревожи в живота ти, само ако споделиш с някого проблемите си.

– Ще опитам ….. – малко несигурно и неясно обеща Нако.

Предстоеше му доста дълъг път, в който трябваше да се пребори със себе си.