Приятел на скоро повярвал в Бога младеж го попитал подигравателно:

– И какво сега не си грешник?

– За съжаление все още греша …., – признал си новоповярвалият.

– Тогава каква е разликата между този, който беше и сега?

– По рано бях грешник, който тичаше след греха, а сега съм грешник, който бяга от него.

Това бе един дълъг и мрачен период в живота на Васко. Той не вярваше в себе си и се осъждаше постоянно. Чувстваше се като в капан.

Това състояние напълно го съсипваше. От устата му ден и нощ се изтръгваха думи, които го нараняваха още повече:

– От мен нищо не става….. Как можах? ….. Ето отново оплесках нещата …. Има ли смисъл да започвам отново това? …. Пак ще се проваля ….Безнадежден случай съм ….

Но всичко това съсипваше не само него, но и отношенията му с другите хора.

Една неделя Васко реши да посети друга църква, различна  от тази, в която ходеше редовно. Смяташе, че всички там го възприемат като неудачник и тотално пропаднал човек.

Когато влезе в първата му попаднала църква, чу пастирът ѝ да казва:

– Има ли желаещи, за които църквата да се моли?

Васко излезе отпред. Той не познаваше този човек, но той му каза:

– Да живееш изцяло погълнат от себе си и собствените си чувства е грях. За да се „излекувате“ четете поне три пъти на ден Посланието към Римляните, 8 глава, първи стих.

„Какъв е този стих?“ – помисли си Васко.

Когато седна на един от столовете, отвори джобния си „Новия завет“ и прочете следното: „Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса“.

Васко много се ядоса на тези думи, но реши да пробва „лекарството“.

Мина цяла седмица и Васко едва тогава разбра, че Бог му беше проговорил, чрез този непознат пастир.

Той продължи редовно да чете този стих месеци наред, докато не се освободи от постоянното самообвинение и чувството за безполезност.

Така Бог постави чрез този стих едно ново начало в живота на Васко.

Църквите не са места за светци, а болница за грешници.

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

Той е надежден Бог. Именно поради тази причина, уверено можем да кажем: „Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми“.

Ако Господ е Пастир, водещ Своето стадо, то благостта и милостта са двете кучета пазачи, които охраняват стадото Му.

Грешникът се нуждае от милост, и не само от милост, но и от благост.

Ние се нуждаем и от двете.

Благостта е източник на удовлетворение за всяка от нашите нужди, а милостта е източник на прощение за всеки наш грях.

Благостта удовлетворява, Милостта прощава.

Благостта и милостта са участниците в божествения ескорт придружаващи Божието стадо.

Ако това не е достатъчно, за да се укрепи вярата ни, обърнете внимание на следната фраза: „Във всичките дни на живота ми“.

Няма да ни остави, в Него е упованието ни.