Джордж едва се държеше на краката си. Тъмните сенки под очите му красноречиво говореха, че е вече на предела на силите си.

– Господине, по-добре си легнете и почивайте, вместо да проповядвате, – посъветва го спътникът му Кларк.

Освен умората Джордж бе измъчван и от асма, но сутринта трябваше да проповядва в поредния голям град. Той имаше достатъчно воля да се изправи и да продължи. Никаква умора или астма не можеха да го повалят, когато толкова много души чакаха да чуят благата вест за спасение чрез Христос.

Джордж не се колеба дълго, падна на колене и извика към Господа:

– Исусе, помогни ми. Позволи ми да ида и говоря за Теб още веднъж, след това нека се върна у дома да умра.

Сутринта, когато пристигна с Кларк в града, се бе събрала тълпа, която молеше Джордж:

– Говори ни! Искаме да чуем за Исус.

Джордж трудно се изправи, но когато заговори, Светия Дух дойде върху него и следа не остана от немощта му. Малко след това хората започнаха да падат на колене и да плачат, искайки прошка от Бога.

Проповедникът стоеше слаб и немощен, но устните му тихо мълвяха:

– Ще чакам благодатната Божия помощ, защото вярвам, че Той ще ми помогни да говоря още веднъж за Него.

След обяд Джордж бе още повече смазах от умората. Беше решил малко да полегне, но на стълбите пред гостилницата го очакваше друга група жадна да чуе Божите думи. Той ги увещаваше дълго, да изоставят греховете си и да последват Христос.

Стъмни се. В спалнята Джордж чете от Словото, помоли се и се отпусна на кревата. Подпря се с две възглавници за да облекчи дишането и се унесе.

В полунощ се събуди и трудно дишайки каза:

– Асмата идва отново!

– Нали това ви говорех, – укори го Кларк, – не трябва толкова често да проповядвате. Нужна ви е почивка.

– Предпочитам да се износвам и да губя силите си, отколкото да ръждясвам, – усмихна се Джордж.

След което се помоли за нова проповед и напътствие къде да върви в утрешния ден, отново се заспа, но скоро задъхвайки се събуди.

– Хората ме чакат, – едва говореше Джордж, – длъжен съм да ги събудя…..

На сутринта бе мъртъв.

Тези дни отново се очакваше топло време. За Васко и Пламен нямаше значение дали вали или не. Те растяха в големия град. Когато бе топло, се криеха под сенките, а валеше ли се събираха  по домовете си.

Изсипалият се като из ведро дъжд, задържа двамата приятели в дома на Васко. Пламен бе затихнал и гледаше през прозореца. Васко забеляза, че приятелят му изобщо не го слуша и рязко попита:

– За какво копнее душата ти?

Пламен не реагира.

– Може би мечтаеш да имаш много пари? – продължи настойчиво Васко. – Или ти се иска да поспиш малко повече, тъй като снощи седяхме до късно?

Пламен само леко се усмихна, но остана безмълвен.

– Или жадуваш нещата да стават по твоя начин? – продължи да гадае Васко.

Пламен поклати отрицателно с глава.

– А може би ти се иска да се изразяваш без задръжки? – предположи Васко.

– Какво знаеш ти? – махна с ръка недоволно Пламен.

– Никога няма да изпиташ радостта, определена за твоя живот, докато не решиш за какво жадуваш изобщо, – Васко погледна Пламен, чиято кисела физиономия не предвещаваше нищо добро.

– Е, и? – заяде се Пламен.

– Когато най-накрая започнеш да жадуваш за Божието присъствие и да вършиш нещата по Неговия начин, а не по своя, ще получиш Неговата радост.

Пламен наведе глава и нищо не каза.

– Когато най-накрая разбереш, че твоят живот не е за теб, а е за Господа, – Васко стана още по- настойчив, – тогава ще преживееш радостта, която може да се намери само в Неговото присъствие. Най-съкровени копнежи на душата ти ще бъдат задоволени единствено от Бога.

– Днес се ядосах на Ставри и още ме е яд на него, – призна си най-после Пламен.

– Следващия път, когато ти дойде нещо до гуша и си готов да избухнеш, по-добре изпей песен в прослава на Бога, – посъветва го Васко. – Пренастрой реакциите си от гняв към песен, от невъзможност да се промени ситуацията към поклонение и от раздразнение към хваление. Бог наистина се интересува от това как откликваме на тези ежедневни житейски положения.

– Как да пея, като изобщо не ми се пее? – повиши глас Пламен.

– Това е въпрос на избор, – добродушно отбеляза Васко. – В такива случаи аз предпочитам да пея.

– На мен ми е трудно да го направя, – сподели Пламен, – но следващия път ще опитам.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.