Всички много обичаха малкия Андрей. Той намираше всякога какво да даже, дори и на най-отчаяният между хората. С това си действие предизвикваше радост и насърчение.

Веднъж той бе отишъл при съседката леля Нина. Тя беше добра и щедра жена, но животът ѝ бе труден, изпълнен с мъка.

Когато ѝ предлагаха да сподели проблемите си с Бог, тя гневно отговаряше:

– Къде е този Бог? Ако го имаше, щях ли да страдам така?

Колкото и да се опитваха да ѝ обяснят какво точно трябва да направи, тя махаше с ръка и нервничеше:

– Не ми говорете повече за вашия Бог! Писна ми!

Андрей се завъртя край леля Нина и весело каза:

– Днес научих едно стихотворение, искаш ли да ти го кажа?

– Добре Андрюша, – засмя се леля Нина, – давай!

– Създаде ме великият Бог – започна Андрей, –  за да го прославя. Той изпрати светлината Христос, за да ме спаси от греха и позора. Исус подаде ми ръка и ме води към Небесата. Побързай, не бави се, на зова му откликни и сърце си широко отвори.

Леля Нина нежно погали главата на малкото момче и се просълзи.

Виждайки сълзите и Андрей съчувствено попита:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Близките ми не са ме оставили, а и съседите ми помагат, но ти днес ми помогна най-много.

След като се раздели с момчето, Нина падна на колене и се разплака:

– Господи, прости ми ……

Хората минаваха край Живко, оглеждаха го изпитателно и клатеха угрижено глава:

– Изглежда доста се измъчва, – подхвърли един старец и погледна младежа със съжаление.

– Обсебващи мисли са заангажирали ума му и е забравил всичко около себе си, – прибави съчувствено една възрастна жена.

– Погледни го, – посочи го с пръст един млад мъж, – сякаш се е откъснал от този свят.

– Какво си въобразява, че никой не го наблюдава ли? – възмутено възкликна една дама.

В трудни моменти сме склонни да се фокусираме толкова много върху мислите и ограниченията си, че останалият свят сякаш изчезва.

Не можем да накараме умовете си да мислят за нещо друго. Дори не ни интересуваме дали другите не ни смятат за луди.

Нима е толкова трудно да предадем тревогите си на Бога?

А какво всъщност означава това?

Това ни разкрива нещо много важно, че трябва да позволим на Господа да се бори за нас.

Свети Августин се молеше така: „Господи … Ти си ни направил за теб и сърцата ни ще бъдат неспокойни, докато не намерят покой в ​​теб“.

Изведнъж Живко трепна, погледът му се освежи, а устните му започнаха тихо да мълвят:

– Исусе, поверявам ти моята битка. Няма нищо от този свят, което може да ме отдели от Твоята любов. Доверявам ти се, защото знам, че можеш да се намесиш и да ме спасиш. Води моята битка. Признавам, че нямам необходимото, за да спечеля тази борба, но твоята благодат е достатъчна за мен. Това, което знам, е, че когато съм слаб, съм силен в Теб.

Времето почна да се променя много бързо. Стана необичайно топло за сезона и дневните температурите се повишиха, но на следващия ден заваля сняг, който достигна три сантиметра.

Колкото и драматична да ни изглежда тази промяна, тя не може да се сравни с едно торнадо, наводнение или силно земетресение.

Бурите сякаш се появяват от нищото. Точно така става и с нашия живот.

Скоро Благой присъства на един от мачовете на сина си. Там той разговаря с Маргарита, жена на средна възраст, която се бореше с множество здравословни проблеми.

Тя сподели:

– Преди бях много близко до Бога. Бях ангажирана в много дейности от църквата, но когато дойдоха трудни изпитания в живота ми, аз се усъмних в Бога. Не можех да повярвам, че Той е допуснал това, което се случваше с мен.

– Нима смятате, че преживяваме изпитания, защото Бог иска да ни изтезава? – попита Благой.

– Разколебах се, – призна Маргарита. – Но как мога да се покланям на Бог, на Когото не мога да се доверявам?

– Това е проблема при вас, – отбеляза Благой, – ще се доверите ли на Бога, когато обстоятелствата в живота ви не са цветущи? Знаете ли, че нашият отговор на болката и предизвикателствата определят до голяма степен нашето бъдеще?

По своята същност вярата изисква доверие в нещо или в някого, което не винаги е предвидимо или разбираемо от човешките стандарти.

Повечето от нас искат неопровержимо доказателство за доброжелателното присъствие на Бог в нашия живот. И това не е ново. Спомнете си Тома, който искаше да пипне и да види или учениците на Исус в лодката, когато се изви бурята.

Когато сте с Господа в лодката, бурите могат да ви разтърсят силно, но няма да потънете. И ако Той е с нас, кой може да бъде против нас?!

Вероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:

– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.

Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.

След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:

– Най-после, …., сега мога да се сейфна.

Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.

Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!

Докато тичаше Вероника се молеше:

– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……

Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:

– Ти пък къде се вреш!

Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:

– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.

Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.

Не беше много горещо. Скоро денят щеше да отстъпи мястото си на белезникавия мрак. Хора излизаха от редовното богослужение в църквата. Те се бяха струпали на групички и тихо разговаряха помежду си.

Зададе се човек на велосипед. По кървясълите му очи и зачервения му нос, хората веднага се досещаха за къде се е така забързал:

– Сигурно, не му е стигнало, та тича за още една бутилка, – обади се някой.

Друг се засмя:

– Такива с една бутилка не минават, най-малко каса им трябва.

– Боже, не може ли да се осъзнае какво прави? – съжали го една бабичка. – В такова алкохолно опиянение ще падне някъде и ще се пребие.

– Да осъзнание, – заклати глава възрастен мъж, – погледни го, та той не е на себе си.

Точно пред църквата, велосипедът не можа да прехвърли едно камъче и мъжът върху него набрал инерция, се преметна пред кормилото.

– Олеле, преби се, – извика уплашено младо момиче.

От устата на останалите се изтръгна само:

– Ах, ааааа …..

Велосипедистът без да обръща внимание на хората, които му съчувстваха и бяха готови да му се притекат на помощ, вдигна ръка, поотупа се, погледна към църквата и силно извика:

– Господи, не можеш да ме спреш.

След което яхна бързо колелото и потегли мигновено към това, което повече от всичко желаеше.