Майката на Лора постъпи в онкологичен център, а наближаваха празниците в края на годината. Трудно се планира в такава трудна обстановка между празничните посещения и тези при майка ѝ.

Лора си пожела за Рождество:

– Всичко, което искам е още време да бъда с майка ми.

Тя седеше в тъмната стая, а мъката безпощадно притискаше сърцето ѝ.

В стаята влезе Красимир, нейният син. Той се изненада, че майка му стои на тъмно и запали осветлението.

– Благодаря, – прошепна Лора.

– Няма за какво, – бързо отговори Красимир и излезе.

– Краси, не знае, че благодаря на Бога, – усмихна се тъжно Лора, – Който чрез включване на лампата, ме насочи към вечната Светлина на надеждата – Христос.

Въпреки, че бе затормозена от скръб и страдание, надеждата изгря в сърцето ѝ чрез спомените за Божията верност в миналото.

За много от нас Рождество предизвиква, както радост, така и тъга.

За щастие, дори тези смесени емоции могат да бъдат примирени чрез обещанията на истинската Светлина на надеждата – Исус.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.

Невена бе под напрежение. Изпитваше голям стрес от натиска, на който бе подложена.

– Може би трябва добре да се наспя и всичко ще се оправи, – каза си тя.

Спа, но се оказа, че физическата почивка не е достатъчна, за да съживи душата ѝ.

– Имам нужда от духовно съживление, – констатира Невена. – Трябва да прекарам време насаме с Исус в молитва и да размишлявам върху Словото.

Тя си спомни, че Исус, колкото и да бе подтиснат, Той „често се оттегляше на самотни места и се молеше“.

– Ако Исус е чувствал, че се нуждае от време насаме в молитва със Своя Отец, нима аз мога да мина без това? – запита се Невена. – Навярно част от изтощението, което чувствам, да е следствие от липсата на молитва.

Колко мотивирана бе тя в раните утрини, когато се уединяваше насаме с Исус. Тогава се молеше, четеше и разсъждаваше върху Словото, слушаше Божия глас и духът ѝ бе обновен.

Весела бе осемнадесетгодишна, когато баща ѝ почина. Кандидатства и не я приеха. Започна работа и се чувстваше смазана.

Трудно ѝ бе да се моли, но каза:

– Небесни Отче, моля Те да се намесиш.

Може да ви звучи наивно и глупаво, но Весела бе сигурна, че Той ще я послуша.

Години по-късно тя си спомни за случая и си каза:

– Бог е бил наясно с мъката в сърцето ми през цялото време. Като се върна назад виждам, че Той навсякъде е присъствал в живота ми.

Понякога сме толкова съкрушени от обстоятелствата, че не можем да изкажем пред Бога това, което изпитваме.

Дали мънкаме или плачем в Неговото присъствие, Той ни слуша.

Всичко, което трябва да направим, е да дадем товара си на Бога и да го оставим в Неговите ръце.

Важното е да Му се доверим. Бог ще разреши ситуацията на Своето време и по Своя начин.

Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.