За да не се разпадне нежната морска риба при пържене е необходимо:

Рибата се размразява, като се оставя в гевгир, за да се отече водата.

Подсушава се с хартиена кърпа.

Подправете я със сол и черен пипер ако искате.

Оваляйте малките парчета риба в брашно.

Оставете рибата не по-малко от 30 минути на спокойствие.

След това я изпържете в добре затоплен тиган с мазнина.

Пържената риба не се разпада, колкото и малки да са парчетата.

Черният дроб е деликатен продукт. Пърженият дроб от свине и говеда прилича понякога на подметка, той става корав и горчив.

Каква грешка допускаме при приготвянето на дроба и как да го изпържим, за да стане сочен?

За да останат парчетата черен дроб сочни и меки, е необходимо  да ги поръсим със сода съвсем леко. Предварително, разбира се, се махват жилките и ципите.

След час парчетата дроб трябва добре да се измият под обилна достатъчно силна струя вода. Добре се подсушават с хартиена или платнена кърпа.

След това се осолява, добавя се ароматен пипер или други любими подправки, но без да се увличаме, да не би да се отстрани естествения, характерен вкус на дроба.

Можете да минете и без подправки, дори и без обичайната сол. Ако добавите в маслото, скилидка чесън или разен портокалова кора.

Или посолите вече изпърженият черен дроб и добавите към всяка порция колелца червени чушки.

При самото пържене, не трябва да загрявате много тигана. Преди самото пържене панирайте парчетата в пшеничено оризово брашно.

Всичко става за 10 минути и топящият нежен, невероятен дроб с хрупкава коричка е готов.

Приятен апетит!

Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Ако през новогодишната нощ се намерите под масата, не забравяйте, че участвате в празнично угощение.

Ако не можете да стигнете на масата това, което е привлякло вниманието ви, дръпнете покривката.

Не забравяйте, че културният гост е не този, който яде много, а този, който не забелязва, че вече няма нищо за ядене.

Ако ваш приятел поиска да се освежи. Разклатете бутилка с безалкохолно и му я предложете.

Ако вашата котка е изяла рибата, която сте приготвили за трапезата. Оваляйте скелетите на рибите с брашно и леко ги запечете, празнуващите гости ще останат удовлетворени.

Забавете поднасянето на празничната вечеря и на всички тя ще изглежда много вкусна, независимо от това, какво ще има в чиниите.

Ако гостите с голям апетит са унищожили всички кулинарни приготовления, без да остане нож или вилица, дошло е време да се сложи край на празничното пиршество.

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.