Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.

Денят бе дълъг и уморителен за Денка. Слънцето все още прежуряше, но тя бе свършила основната си работа. Полагаше ѝ се малко почивка.

Денка взе стола и седна до прозореца. Изведнъж забеляза, че двама възрастни мъж и жена се опитват да преместят част от старата ограда.

Денка веднага скочи намери мъжа си и му извика:

– Кольо, да вървим, двама възрастни хора се мъчат със старата ограда. Нека да им помогнем.

– Къде са? – попита той.

– В ляво от двора ни, – отговори Денка.

И двамата млади хора хукнаха навън. Четиримата  много трудно се пребориха с откъртената част от оградата, след което я натовариха на количката.

Не беше леко, но помагайки си стари и млади бутаха количката по стръмната улица нагоре, за да я изхвърлят на мястото, където се изхвърляха такива боклуци.

Въпреки че им бе тежко, четиримата се смееха весело и това им помагаше, да се справят по-бързо.

Нали знаете, че „сговорна дружина планина повдига“. Съединяването на усилията на млади и стари, в каква да е работа, винаги е давало и ще дава отлични резултати.

На връщане възрастната жена попита Денка:

– Ще станеш мой приятел?

– Да, – искрено отговори Денка.

Оказа се, че тези възрастни хора не знаеха български, освен няколко думи. Те бяха дошли тук, за да прекарат старините си. Децата им вече пораснали се бяха пръснали по света.

Вие знаете ли как се чувстват непознати на чуждо място?

Бог ни е определил да благославяме „съседите“ и да ги обичаме като себе си. Чрез Божият Дух, можем да обичаме Бога и другите, защото Той първо ни е възлюбил.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“