Спас ентусиазирано размахваше ръце, говорейки на група младежи:

– …. Силата в нашият живот, която води до благословение, е пряко пропорционална на степента, за която сме готови да умрем …

– Да умра, – повтори като ехо Владимир. – За какво да умирам?

– За волята, – започна да изброява Цеко, – целите, мечтите, правата си.

– Това имаше предвид Исус, когато предизвика учениците Си: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, – наблегна Спас.

– Ау, не бях се замислял върху това, – възкликна Пешо.

Спас направи следната забележка:

– Преди да се захванете много за кръста, не забравяйте, че след него идват възкресението и силата, славата и короната.

– Да, но Исус се съсредоточи върху радостта от изобилните благословения, – отбеляза Веско. – И то докато претърпя кръста, като презираше срама му, и седна отдясно на Божия престол.

– Тъй като Исус желаеше да умре, – поясни Спас, – Той беше благословен от Бог с позиция на сила и власт от дясната Му страна.

Младежите мълчаха, но размишляваха върху чутото.

Накрая Спас се засмя и каза:

– Давам ви домашна работа ….

Чу се лек ропот, но лекторът продължи:

– Помислете всеки сам за себе си: Ако благословението е пряко пропорционално на желанието да умреш за себе си, колко благословен си?

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.

Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Недко седна до дядо си и попита:

– Какво иска Бог от нас? Какво очаква Той от нас?

Старецът само се усмихна, а Недко продължи:

– Някои казват, че това е неразбираемо. Наистина ли е така?

– Когато пораснеш, – започна дядото, – ти ще се ожениш. Ще имаш семейство. Какво би искал от децата си?

– Бих искал да живеят мирно и да се отнасят приятелски със всички членове на семейството. Да си помагат. И така да учат и техните деца.

– Това е добро, но какво е още необходимо, за да не отлетят децата ти всяко в своята посока? Кое тогава ще бъде най-важното? – попита старецът.

След като помисли известно време, Недко отговори:

– Да се обичаме взаимно. И тази любов ще обедини семейството ни още по-силно.

– Така е, – съгласи се дядото. – А сега на въпросът ти, който постави в началото …

– Разбрах, – Недко прекъсна старецът, – сам си отговорих на въпроса.

Странно, но и днес Пепо и Дони дискутираха темата за любовта. Като че ли нямаха друго за какво да говорят.

Може би имаха право.

– Нашият свят търси любов, – заяви категорично Пепо.

– Като човешки същества ние искаме да обичаме и да ни обичат, – уточни Дони.

– Но ние търсим любовта на грешните места, – плесна с ръце Пепо.

– Как така? – разтърси глава Дони. – Не я ли търсим у родител, дете, съпруг или приятел? В това не виждам нищо лошо.

– Да, но родителите ни остаряват и умират, – възрази Пепо.

И продължи да изброява:

– Децата порастват и заживяват свой собствен живот. Понякога съпрузите са твърде заети с бизнес или са много уморени. А приятелите ни често постъпват егоистично.

– Кой може да разбере нуждата на човешкото сърце? – разпали се Дони. – Кой може да задоволи това в нас? Къде можем да намерим истинската любов?

Двамата замълчаха и се замислиха сериозно.

Изведнъж Пепо подскочи и възкликна:

– Любовта се намира в сърцето на Бога, а Той я излива в нас.

– Прав си, – съгласи се Дони. – За това не бива да я задържаме само за себе си, а трябва да я споделяме с другите около нас.