Попитали Диоген за един човек:

– Той богат ли е?

– Не зная, – отговорил Диоген. – Само знам, че има много пари.

– Значи е богат!

– Да бъдеш богат и да имаш много пари, не е едно и също, – казал Диоген. – Истински богат е този, който е удовлетворен от това, което има. Този, който се старае да има повече, от това което притежава, е по-беден от този, който няма нищо, но е удовлетворен от „богатството“ си.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Всичко е тленно и на всичко идва края, гордост, завист, богатство и грях.
И смъртта ни настига като цинична реалност, венец на живота ни на даден етап.

Идва окончателния съд и заставаме на опашка смирено. Притиснати сме, синините не могат да се преброят. Ту лъжем, ту не лъжем, но всичко е напразно.

Съдията е строг и неподкупен. Тук не взимат рушвети, отплатата ни не се отлага, делата на всеки са записани.

Но има и прощение, лъч надежда, за всеки изживял живота си праведно.

На някой му се е усмихнало щастието и е получил аванс от Бога.

Защо това да не си ти? Какво чакаш? Съдният ден ли? Тогава ще бъде много късно за всичко.

В продължение на много години Георги и Станислава водеха ожесточени битки. Колкото повече бяха заедно, толкова повече противоречия възникваха между тях. Богатството и славата не направиха живота им по-лек.
Те толкова често се караха, че не можеха да си представят един спокоен живот, в който да бъдат заедно. Бяха стигнали почти до развод.

Георги беше в командировка и ѝ се обади по телефона. Отново се скараха. Той се почувства гневен, безсилен и самотен.

Разбра, че повече не може да издържа така и се обърна към Бога. Това не беше молитва. През цялото време крещеше срещу Бога:

– Този брак е грешка. Повече не мога да живея така. Мразя разводите, но съвместният ни живот със Станислава е истинско мъчение за мен. Объркан съм. Не мога да разбера защо ни е толкова трудно със нея да бъдем заедно. Зная, че тя е добър човек, аз също не съм лош, но защо не върви между нас? Защо съм се оженил за жена, чийто характер не подхожда за мен? Защо тя не иска да се промени?

Най-накрая останал без глас и душевно разбит Георги седна на пода и се разплака.

Изведнъж от мрака на отчаянието дойде разбирането: „Ти не можеш да я промениш, можеш да измениш само себе си“.

На другия ден Георги бе посрещнат от една студена жена, която не го удостои дори с поглед.

Когато лежаха един до друг вечерта, Георги разбра какво трябва да направи.

На сутринта той стана и попита Станислава:

– Как да направя денят ти по-хубав?

Станислава го изгледа сърдито:

– Какво?

– Какво да направя, за да стане денят по-хубав за теб?

– Никак, – отряза го Станислава. – А защо ме питаш?

– Защото искам да направя денят да бъде хубав за теб.

Станислава го погледна иронично:

– Искаш нещо да направиш? Отлично, тогава измий кухнята.

– Добре, – кимна с глава Георги.

Тя го проследи изненадано, но той наистина отиде в кухнята и се залови за работа.

На другата сутрин Георги пак я попита:

– Какво да направя, за да бъде денят ти по-радостен?

– Отивай си в гаража.

Георги въздъхна. Той разбра, че жена му каза така, за да го подразни, но вместо това той каза:

– Добре.

През следващите два часа Георги чистеше и подреждаше гаража.

– Как да те направя щастлива този ден? – попита Георги съпругата си на следващата сутрин.

– Нищо, – каза тя. – Нищо не можеш да направиш. Моля те прекрати със всичко това.

– Не мога да престана, – каза Георги. – Дадох дума, че ще направя всичко възможно дните ти да бъдат най-хубавите.

– Защо правиш това? – попита Станислава.

– Ти си ми скъпа и нашият брак също.

И всяка сутрин, Георги ставаше и я питаше едно и също:
– Как да направя денят ти по-добър?

По средата на втората седмица стана чудо. При въпроса на Георги, очите на Станислава се напълниха със сълзи и тя се разплака. Когато се успокои, каза:
– Престани да ми задаваш този въпрос всеки ден. Проблемът не е в теб, а в мен. Знам, че е трудно да се живее с мен. Не разбирам, защо до сега не си си тръгнал, а остана с мен?

Георги леко хвана брадичката ѝ и я повдигна внимателно нагоре.

– Защото те обичам. Как да направя деня ти по-щастлив?

– Аз трябва да те питам за това.

– Може би, но не сега. Искам да се променя, – каза твърдо Георги. – Трябва да знаеш, че ти означаваш много за мен.

Светлана положи главата си на гърдите му и каза:

– Прости ми, че се държах така ужасно.

– Аз те обичам.

– И аз те обичам. Как да направя денят ти по-хубав? – Станислава го погледна ласкаво. – Може би трябва да бъдем заедно известно време, само ти и аз.

Георги се усмихна:

– И аз бих искал това.

Отношенията им се измениха. Кавгите престанаха. Стената между тях рухна. Те започнаха да си говорят открито един на друг. Стремяха се да си доставят повече радост.

Те вече не се караха, защото никой от тях не искаше да нарани другия.

Даниела и Славена бяха излезли на разходка по плажната ивица. Нямаше високи вълни. Едва подухваше тих ветрец.

Даниела обърна очи към яхтеното пристанище. Заслони очите си и каза:

– Не би ли искала поне веднъж да видиш истински юбилей, – попита тя Славена.

Под юбилей Даниела не разбираше някакво тържество, а океански феномен от биологично естество, което бе характерно за това място – Mobile Bay Jubilee.

– Да, – усмихна се Славена. – Доста съм слушала за това, а ти от къде се сети за него?

– Когато сме тук, макар и за малко, се сещам за юбилеите.

В Болдуин е достатъчно само да кажеш думата „юбилей“ и няколко часа можеш да слушаш истории за този феномен.

– Знаеш ли, че истински юбилей се случва два до три пъти в годината? – попита Славена.

– Чувала съм да разказват, – каза съвсем сериозно Даниела, – че когато настъпи, огромен брой риби камбала, скариди и раци се струпват на едно тясно парче до плажа на източния бряг. и всеки път това място е различно.

– Да, – каза замислено Славена, – на пясъчна ивица от 20 километра, това явление се случва редовно.

– Лошото е, че юбилея започва без предупреждение, – поклати глава Даниела.- Някои твърдят, че това ставало между три и пет часа сутринта.

– А знаеш ли причината за появата на юбилея? – попита Славена. – Не вярвам, да се явява просто така.

– Тези, които са наблюдавали феномена твърдят, – започна да обяснява Даниела, – че юбилеите се дължат на разслоение на океанската вода, при което по-тежката, по-солена вода се залива от лек слой от по-сладка вода, който идва от реките северно от залива. Това издига на повърхността бедна на кислород вода, която изтласква десетки хиляди ракообразни  и дънни риби към брега.

– Знам, че водните същества по време на юбилея са зашеметени и не плуват, – засмя се Славена. – Лежат кротко, струпани нагъсто в най-плитките води, докато отлива отмине и юбилея не приключи. Тогава те „се събуждат“ и бързо отплуват на дълбоко.

– Иска ми се да попадна в този отрязък от време час-час и половина, при който скаридите, раците и камбалата могат лесно да бъдат уловени. Но за целта трябва да се уцели точното време, а това за съжаление никой не знае кога е, – малко тъга пролича в гласа на Даниела.

– Колко е жалко, че не можеш да си купиш билет за това зрелище, – в същия тон продължи Славена. – Никакви заслуги не могат да ти осигурят присъствие на юбилея.

– Така е, – съгласи се Даниела. – Никакво богатство и слава, нито научно откритие или математическа формула, дори саможертва или правителствено нареждане не биха ти дали дори и малка надежда, че ще можеш да присъстваш на точния ден и час, когато възниква феномена.

– Юбилеите са непредсказуеми и настъпват през нощта – като ехо прозвуча гласа на Славена.

– От заселването на европейски колонисти на Източния бряг се носят легенди и разкази за юбилея. За първи път испански авантюристи откриват това естествено пристанище, познато с необичайното си изобилие от морски дарове. Тогава те го нарекли Залива на Святия Дух.

– Мисля, че това е едно чудесно име за океанските води, които и днес раждат чудеса – засмя се Славена.