Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

Светлините заливаха главната улица. Шум и музика се чуваха отвред.  Едни си казваха:

– Коледа е! Да празнуваме!

Други обявяваха:

– Днес е Рождество! Исус дойде да ни освободи от робството на греха!

Стамен и Златан вървяха сред тълпата и се оглеждаха. Единият сочеше с пръст едно, а другият подръпваше приятеля си натам, където бе привлечено неговото внимание.

– Гледай как алчните търговци се борят за нашето време и пари, – засмя се Стамен.

– Моловете  са пълни, а столовете и пейките в църквите са празни, – въздъхна тъжно Златан.

– Нима те учудва това? – попита Стамен. – Нищо ново под слънцето.

– Така е, – съгласи се Златан. – Едно време Ирод с алчност в сърцето е приветствал мъдреците от изток, като е очаквал да се отвори нов търговски път чрез тях към царството му.

– Представям си, – ококори очи Стамен, – как се е притеснил, когато е разбрал каква е истинската им мисия.

– Духът на Рождество не се е изгубил и вярващите ще се съберат, за да се поклонят на Царят на царете, – Златан вдиша от омаята на празника.

– Не трябва да позволяваме разни ритуали и традиции да омаловажават празника, – плесна с ръце Стамен.

– Нека да празнуваме така, че да свидетелствуваме на умиращия свят за удивителната жертва, която Исус принесе за нас, – очите на Златан искряха с необикновен блясък.

– Цялата небесна слава е била Негова, – каза възторжено Стамен, – но Той я остави, за да дойде на земята и това го е направил заради всички нас.

Ирод не поиска да предаде трона на Исус. Той дори се опита да унищожи Царят на живота.

А вие готови ли сте да отстъпите престола на живота си на Исус?

Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Паричков бе добър бизнесмен. Пред нищо не се спираше. Трупаше и камареше милиони. Бизнесът му процъфтяваше, а погледът му се къпеше в блясъка на спечеленото.

Остаря и усети, че тялото му вече не го слушаше и си каза:

– Имам достатъчно. Няма да работя една година. Ще си поживея в лукс и разкош. Заслужил съм си го…..

Но още не бе свършил с мечтата си за почивка, когато го посети ангелът на смъртта.

Паричков първоначално се смути, но нали бе добър в сделките, реши по някакъв начин да убеди ангела да му продаде малко време.

Бизнесменът започна напористо, сякаш договорът вече бе сключен:

– Дайте ми три дена живот и можеш да вземеш една трета от състоянието ми.

Ангелът поклати глава и каза:

– Не може.

– Добре, нека да са тогава 150 ….. или не, по- добре 300 милиона. – Паричков продължи да предумва ангела. Той все още не бе изгубил надежда, че има някакъв шанс, – Дай ми само един ден, за да се насладя на красотите на земята, да пообщувам със семейството си, което поради голямата си заетост в работата не съм виждал отдавна.

Ангелът бе непреклонен:

– Невъзможно е.

Отчаян Паричков помоли с тих едва доловим глас:

– Дай ми поне две минути, за да напиша прощално писмо на сина си.

Това желание на бизнесмена бе удовлетворено.

Паричков взе химикала и със съкрушено сърце написа на белия лист:

„Синко, цени времето си и не го пропилявай. Със всичките си милиони, които имам, не можах да си купя и един час живот“.