Зноят напредваше с бързи крачки и по обяд се очакваше не плашеща горещина, а пещ. Хората бързаха да се скрият под сенките още преди всичко да е пламнало.

Но за разлика от температурите вън, в чакалната пред кабинета за контролен преглед беше прохладно. В помещението имаше около дестина човека. Не всички бяха болни, почти половината придружаваха пациентите, които скоро бяха напуснали болницата. Само една или две жени бяха сами, без някой да ги съпровожда.

От време на време се подаваша главата на сестрата и призоваваше:

– Следващия моля.

За жалост не се спазваше никакъв ред. Хора, които бяха дошли току-що, бяха привиквани в кабинета от лекар, които бе се появил малко преди това. Част от чакащите изказаха неодобрението си от това.

Една от жените обясни:

– Това е доктор Гогов, той си има частен кабинет и работи  тук. Всички, които извиква, ги познава от кабинета си.

– Тогава да ги лекува там, защо идват тук? – възнегодува една доста едра пациентка, която едва си поемаше дъх.

– Да, но тук Гогов може да им осигури изследване с най-прецизна техника, с която не разполага в кабинета си.

– И все пак трябва да се спазва някакъв ред, – обади се възрастен човек, който едва говореше. – Нали всички сме болни и се нуждаем от консултация.

Този човек беше придружен от сина си, който нервно крачеше напред назад в малкото пространство между насядалите хора. Той не обръщаше много внимание на баща си и когато възрастния човек пожела да отиде до тоалетната, не го чу. Наложи се един от болните да се обади, за да може синът да помогне на баща си.

Въпреки прережданията хората в чакалнята започнаха да намаляват.

Една от жените, които беше дошла сама, каза:

– Всичко си зависи от нас, – погледа ѝ бе малко отнесе, явно личеше, че е преболедувала нещо сериозно.

– Важно е какво човек си мисли, – подрепи я друга жена.

– И аз имах това в предвид, – продължи първата жена. – Човек трябва да се настрои позитивно. Да погледне навътре в себе си. Да настрои енергията си към вселенския разум. Знаете ли какво казва Дънов, аз много го уважавам ….

Един побелял мъж се обърна към жената и кротко ѝ каза:

– Вижте Дънов е човек  като нас, той не може да ни излекува. Но ние имаме Създадел, който помага на всеки, който се обърне към Него.

Жената изтръпан, на лицето ѝ явно се четеше несъгласие по въпроса. Мъжът усети това и продължи:

– Вие сте начетена жена, не настоявам, но помислете по внимателно върху това. Вярвам, че като разумен човек ще прозрете истината.

– Какво казва Дънов? Като срещнем мравката или червейчето, да гледаме да не го настъпим и да му кажем: „Здраве!“ и това щяло да ни помогне да оздравеем, – присмя се средна на възраст жена, която бе дошла преди малко.

Дъновистката искаше да обясни, но дойде нейния ред и тя влезе в кабинета.

Новодошлата продължи:

– Дънов, глупости. Синът ми и снахата са много вярващи, ходят всяка неделя на църква, обикновено отиват в „Света Марина“ . Скоро им бяха счупили стъклото на колата и им взели багажа, но след няколко преки от дома им, го откриха разхвърлян, но нищо не липсваше от него. Навярно крадците са търсили пари и като не са намерили, са захвърлили всичко.

– Само Бог е запазил имуществото им, – каза мъжът, които искаше да обясни на другата жена, кой е Този, Който изцерява хората.

Главата на сестрата се показа от открехната врата и подкани:

– Моля следващия.

Мъжът стана, кимна с глава и предложи на жената мястото си, но тя каза:

– След малко и аз ще вляза, благодаря ви.

Знаете ли, че горните думи са на известен физик?

Ганс Айнщайн е вторият син на Алберт Айнщайн. Той бил известен инженер и специализирал в хидродинамиката и движение на седиментите.

Журналистите често го питали:

– Защо не тръгнахте по стъпките на баща си?

На което Ганс отговарял:

– Баща ми е доволен от моя избор.

Самият Алберт Айнщайн веднъж парирал този въпрос, като казал:

– Синът ми работи над много по-сложен проблем.

Вера Петрова преподаваше в близкото училище. Много деца бяха минали през ръцете ѝ. Но за първи път от толкова години се сблъскваше с традиционно и правилно възпитание, внушаващо на момиче скромност и трудолюбие. Строгият, но справедлив баща се възприемаше от болното общество като тиран и деспот.

Вера Петрова тази година водеше четвъртокласници. В нейния клас учеше Мария, момиче от многодетно семейство. Тя бе най-голямото от четирите деца. Имаше още двама братя и една сестричка.

Петрова беше изненадана, че Мария не участваше в нито едно извънкласно мероприятие. Когато класът отиде на екскурзия  за два дни, Мария не отиде с тях.

Петрова попита приятелките ѝ:

– Къде е Мария, защо не дойде?

Едно от момичатата обопщи шушуканията и споровете им, които възникнаха след въпроса на учителката:

– Нейният баща е много строг, той никъде не я пуска.

Ани се обади, като потвърждение на думите на приятелката си:

– Майка ми помоли да пуснат Мария на рождения ми ден, но баща ѝ не разреши.

– И за моя рожден ден не я пуснаха, – скочи Виктория, – Мама казва, че Мария у тях е като Пепеляшка. Върши всичката домакинска работа, но не я пускат да се разхожда.

Петрова остана удивена и реши да изясни, какво точно става в семейството на Мария. Преди това тя се срещна с майките на Лили и Клара и ги попита какво знаят по този въпрос.

– Строг ли? Той е направо тиранин! – възкликна майката на Лили. – Един ден дъщеря ми отиде да посети Мария. Бащата на Мария я спрял на вратата и ѝ казал, че така разголена не може да се разкарава, а тя беше само по тениска и шорти. Нима едно деветгодишно момиче в горещ ден не може да ходи така?

– Бащата на Мария е деспот, – въздъхна майката на Клара. – Жал ми е за момиченцето. Ако сега е такъв тиранин спрямо нея, какъв ли ще бъде, когато Мария стане девойка?

Мария е момиче с приятна външност. Отличничка. Посещава групата за народни танци и участва в кръжока по рисуване към училището. Тя е тиха не само в час, но и в междучасието.

Петрова реши да се срещне с майката на Мария и да си поговорят, затова изпрати бележка по момичето. Но в училището дойде не майката, а бащата. Той беше мъж над 40 години. Преподавател в техническия университет, доцент. Висок, плешив, с изправена военна стойка, със сиви късогледи очи. Когато се срещна с учителката на дъщеря си поясни:

– Жена ми е доста заангажирана с четирите ни деца, за това няма възможност да дойде. Какво се е случило?

– Защо Мария не идва на извънкласните мероприятия? Защо не я пускате на рождените дни на приятелките ѝ?

Мъжът се усмихна иронично и заяви:

– Аз съм против училищните дискотеки, екскурзии в гората и ходенето по хижи. В наше време такива ситуации са потенциално опасни за децата. Дъщеря ми посещава два кръжока в училище, които са напълно достатъчни за хармоничното ѝ развитие. На Мария е забранено да ходи на гости у приятелките си, защото там съвсем не е безопасно за нея. Аз нямам нищо против момичета да идват в къщи и да си играят с дъщеря ми под надзора на съпругата ми. На рождения си ден Мария винаги е канила приятелките си у дома.

– А защо сте изхвърлили едно от децата, само защото е било по шорти? Всички момичета ходят през лятото така.

– Чуйте, – мъжът отново се усмихна, – аз съм против това, момиченца да се разхождат по такива къси гащички извън дома, а също и за къса тениска, която не покрива корема. И още нещо, аз не съм изгонил детето, а го доведох до вратата на техния дом. Нима като педагог смятате, че съм постъпил неправилно?

Петрова мълчеше, какво можеше да му отговори. Тя беше напълно съгласна с него. Днешните майки така разголват децата си, че за тях е доста застрашаващо и опасно.

– А вие ли разшихте подгъвите на полата на дъщеря си, за да стане по-дълга?

– Не аз, жена ми го направи, но възгледите ни със жена ми относно възпитанието напълно съвпадат.

– А какво прави Мария в къщи? Какви са нейните задължения? Знаете ли, че я наричат Пепеляшка?

– Мария почиства стаята, където обикновенно е със сетра си. Мие съдовете след хранене. Помага на майка си, когато жена ми я помоли. Полива цветята в двора. Според мен съвсем не прилича на Пепеляшка.

– Съгласна съм с вас. Но излишната строгост, забраната за посещение на училищните дискотеки, няма ли да даде обратен резултат в юношеска възраст?

– Защо Мария трябва да привиква към тези дискотеки? Знаете, че на тези места понякога се предлагат наркотици. Тя и така танцува три пъти  в седмицата в състава по народни танци. Това е много по-полезно. Формира правилна стойка и грация. В дискотеката децата се блъскат едни други, беснеят, музиката гърми в ушите. Каква е ползата за децата от това?

– Но …..

– Вижте, аз искам да възпитам в дъщеря си два основни качества, необходими за всяка жена – скромност и трудолюбие. И ако училището не ми помага в това, то поне да не ми пречи.

Разговорът изведнъж спря и бащата си тръгна. Петрова беше объркана. Тя искаше Мария да се весели с другите ученици на дискотеките и да ходи на екскурзия, но от друга страна разбираше, че баща ѝ беше напълно прав. Златна среда в случая няма. Но за това пък се появи желание, да поговори с майките на останалите момичета по въпроса.

Желаещи да водят шедьовъра на полиграфското дело, могат да посетят в Унгария изложба, която има един единствен експонат, книга с тегло 1420 кг, височина 4,18 м, ширина 3,77 м, а когато е отворена дължината ѝ достига 7 м.

Тази гигантска книга има 364 страници. Тя е създадена от унгарско семейство Варга, което е използвало традиционни технологии за подвързване. За изготвянето ѝ е използвана хартия от хартиения завода в Австрия.

Листовете ѝ са изрязани с лазер, а съдържанието на книгата е отпечатано на  голям принтер, предназначен за билбордове.

Създателите на книгата баща и син са специализирали години наред  в технологиите с хартия. Габор Варга е получил докторска степен по  материалознание и технологии.

През пролетта на 2010 г., книгата е смятана за най-голямата в света. Този рекорд тя е държала в продължение на две години, докато в Дубай не са съдали петметрова книга.

Днес унгарският екземпляр се намира в малкото селце Szinpetri. Официалната резиденция на гигантската книгата е реставрирано помещение в бивша мелница, която е отворена за обществеността от 10-17 часа всеки ден, с изключение на понеделник.

В кръчмата на бай Манол се бе събрала малка групичка от мъже. Навън беше пек, но в кръчмата беше прохладно.

Лальо с пиперлив сърказъм започна да разказв за Радой. Още от едно време двамата бяха големи врагове.

– Беше луд за връзване. Срамуваше се, че е син на Боньо най-богатият човек в околията. За Радой баща му бе крадец и измамник, човек с пропаднала душа, предопределен за пъкъла.

– Тогава защо взе наследството? – заядливо попита Минчо, който им беше комшия.

– Радой взе наследството, за да го унищожи и прахоса – отговори Лальо.

– Чух, че Радой търсел жертвите на Боньо, – обади се Симо, близък техен роднина. – И ги убеждавал да пуснат иск срещи новия наследник, сиреч срещу самия него.

– Така натрупа повече от двеста съдебни дела, – добави Мирон.

– Най-интересното е, че правеше всичко възможно да ги загубии всичките, – засмя се Лальо. – По този начин връщаше несправедливо отнетото на хората.

– Нали го видях какви ги върши, – каза Симо. – изслушваше мнението на авторитетни адвокати, а после правеше точно обратното.

– Една сутрин беше завел група мъже с чукове и голяма кутия черна боя в любимата галерия на Боньо. – започна да разказва Минчо. – Там бяха събрани изключително ценни шедьоври на изкуството.

– И какво е правел там? – попита Мирон.

– Радой взел един чук и пред смаяните мъже почнал да чупи гръцките и римските статуи, – продължи да разказва Минчо. – Обърнал се към мъжете и им извикал: „Какво гледате? Трошете наред! А картините покрийте с черна боя!“

Слушателите зяпнаха изненадано.

– Когато дойдохме да спасяваме имуществото, – каза Минчо, – заварихме Радой изтощен, но вече успокоен. Беше се проснал насред целия погром. Разрухата беше страшна. Нищо не беше оцеляло.

Данчо тъжно въздъхна:

– Като си спомня как Боньо галеше тези статуи и изящните рамки на картините, които специало беше поръчал от чужбина …. Горкият, непрекъснато плачеше и повтаряше: „Като си помисля, че трябва да оставя всичко това!“

Плановете, с които „великите“ мъже се опитват да увековечат паметта си, представяйки се за по-добри, отколкота са, обикновенно завършват така …..