Една красива елегантна и спокойна жена се разхождаше с съпруга си. Двамата се бяха хванали за ръце и се усмихваха щастливо един на друг.

Всички мъже, които ги срещнаха им завиждаха:

– Ето това е жена, – възкликна едър и як мъж. – Възрастта ѝ сякаш се е стопила, а не е много млада.

– Защо моята жена не изглежда така? – попита друг.

Намери се и кой да отговори:

– За жената човек трябва да се грижи и да я пази като голяма скъпоценност. Той не трябва да я обижда, а да я хвали и когато сбърка да я насърчава. Не бива да сваля на крехките ѝ плещи цялата черна работа. По-добре да я прегръща, целува и обича. Да я защитава и утешава.

Един старец не се стърпя и също коментира:

– До всеки женен стои възрастна красавица, когато тя има на кого да разчита и да се облегне в трудна ситуация – своя мъж.

– Е, има и самотни красиви дами или такива, които са запазили красотата си и достойнството си в нещастния си брак, но честно казано не съм срещал такива жени, – смутено добави мъж на средна възраст.

– Трябва да се грижиш за жена си още, докато е млада и тя ще си остане умна и красива, – кротко обясни мъж с прошарени коси и големи още не побелели мустаци. – Външността на жената и нейният характер много зависят от това, как се обръщат към нея.

– Така е, – съгласи се трети. – От добрите думи, засиява и се подмладява, от прегръдките, тя става още по-стройна, а от целувките по-красива и добра ….

Млад мъж се усмихна и въпреки малкия си опит прибави:

– Когато видиш възрастна жена, веднага разбираш, какъв е мъжът ѝ, добър или не.

– Мъжът сам трябва да избере, каква жена иска до себе си красавица или чудовище, – тъжно поклати четвърти.

– Жените се нуждаят от много топлина и ласки, с добри думи да ги подкрепяме, а за всичко останало, нужно е да се прощава. Любовта може много неща да прости …, – тъжно навел глава, потропвайки с бастуна си, бавно се отдалечаваше немощен старец.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.