Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Съгласно новата инициатива на правителството на Дания, повечето обекти на страната ще могат да се отърват от касовия апарат от началото на 2016 г. Задължително е да се приемат пари в брой само в значими социални обекти като: аптеки, болници, пощи.
Това решение ще намали значително разходите за обработка и транспортиране на пари в брой, така ще се повиши безопасността и ще се намали риска от кражби.
Изпълнителният директор на асоциацията на банкерите в Дания Майкъл Букс, е коментирал инициативата:
– Обществото свободно от пари, не е илюзия, а видение за това какво може да бъде постигнато в близко бъдеще.
В момента, Дания, Норвегия и Швеция са трите скандинавски държави, който стоят начело при въвеждането на електронни методи за плащане.
Така например, в Дания услугата за електронно плащане, само в една от най-големите банки в страната Danske Bank, се ползва от около 40% от населението.

Реши Марин да си пийне, поне една бира да изпие. Той беше със жена си и сина си. На тениската на Марин пишеше: „Исус Христос – Бог“. Стана му някак неудобно да пие бира с такъв надпис, какъв пример ще даде на сина си.

„Е, добре де, – помисли си Марин, – поне безалкохолна мога, да пийна“.

А в главата мисълта му се изясни, как и къде да направи това.

Марин приближи към един от павилионите, а там само алкохолна бира продават. Във втория също. Отиде в магазина, а там няма никава, днес не са доставяли изобщо.

– Е, Господи, това е, – каза Марин, – ако и на следващите места няма, значи Ти не искаш, аз  да пия. Тогава няма и безалкохолна бира да пия.

А мислите отново се блъскат в главата му: „Дори и бира да има, безалкохолна и да са я докарали днес, няма значение, не бива, да пия“.

Но Марин продължи упорито да търси. Бе зажаднял яко. Реши да си купи и да пийне.

Успя да си купи една банка бира, отвори я, пийна няколко глътки …. и изведнъж, от къде се взе…. една оса започна да кръжи наоколо и …. право в банката. Горката потъна веднага.

Тогава Марин въздъхна дълбоко и каза:

– Бог се грижи за мен, не ме оставя намира! Всичко направи, за да не пия бира.

Марин изхвърли банката и от тогава повече не пиеше.

Под земята има стотици, може би хиляди невероятно скъпи – подземни тунели. Произходът на някои и днес си остава загадка, докато други са били построени за съвсем разбираеми цели.
Такъв е тунелът на „златотърсачите“ дълък 80 метра.

С него е свързано едно от най-зрелищните обири на банка в историята.
В началото на 2005 г. престъпници успели да избягат с еквивалентни на 40 милиона евро парични средства от трезорите на бразилската централна банка.
За целта те създали магазин за продажба на изкуствена трева.  За да изглежда прикритието правдоподобно, магазинът бил рекламиран в местния вестник и дори на бейзболни шапки.
Паралелно с продажбата на трева, в задната стая на магазина престъпниците копаели тунел под улицата до трезорите на банката.
Най-необичайното на това престъпление било, че крадците взели пари, които били в обръщение и за това не можело да бъдат проследени.
Много от обикновените изпълнители, били хванати или убити, но лидерът на бандата, човек известен като Пауло Серджо и до сега е на свобода.

Пак е 8-ми март. Какво може да се случи на този ден? Каквото и да стане, то ще е без нашето мъжко съгласие.
В нощта на 7-ми срещу 8-ми на всички мъже, освен тези, които са в командировка им се вдига кръвното, но от здравеопазването мълчат, не предупреждават, че е опасно.
Според статистиката, повечето от мъжете, които са почнали да поздравяват жените преди 70 години, сега имат блед вид и отпусната кожа.
Къде е този поет, който е крещял: „не може да се живее без жени на света“? Жените ги има, но не и него.
В първобитната мезозойска ера относно подаръците е било къде по-лесно. Натурална кожа, костенурски гребени, слонови кости, широк асортимент.
Какво щеше да стане ако жените ги нямаше?
Въздухът щеше да стане по-чист, защото парфюмерията нямаше да съществува.
И златото ще получава повече златни и валутни резерви в Националната банка. Златоносните вени, между другото, вече намаляват! А златоносни жени? !
И все пак, ако не са жените, картинката щеше да бъде много тъжна. Няма да има на кого да си даваме заплатата, а в градския транспорт всички щяхме да сме седнали.
Добре де, нека има 8-ми март, нека е празник. Но трябва ли да се празнува изобщо?
Може би не ние, а те трябва да ни поздравяват. А може би празниците трябва да се редуват, днес женски, утре мъжки и т. н., за да привикнем. Възможно е, не идеята да е виновна, а самия процес.
Не може ли по-просто и по-спокойно да се живее? Например, цялата година да е празник и всеки живот да е празник. Може би това е истинският празник, а не международения.