Следващата пролет в Швейцария ще се появят автобуси бе шофьори. Това ще бъде една от първите страни в света, която ще тества такъв вид транспорт.

Става дума за два микробуса с капацитет за 9 души, които ще се движат в туристическата зона на град Сион.

Тестване на този вид транспорт ще бъде част от преосмислянето на идеята за въвеждане на система от такъв обществения транспорт.

Жълтите автобуси с големите прозорци са идеални за разглеждане на  забележителностите от туристите. Те ще развиват скорост 20 км/ч.

Ще имат навигационна система, идентифицираща препятствията по пътя и пътните знаци.

Новите автомобили ще бъдат стартирани от BestMile. Тестовият период ще продължи две години.

От продължителното седене в автобуса краката ѝ бяха изтръпнали. Не ѝ се искаше да признае, но май наистина вече остаряваше. Преди години, колкото и дълго да пътуваше, не се изморяваше така.

Емилия след толкова години отново бе дошла в родното си място. Когато стигна площада, се огледа. Търсеше Юри. Май го нямаше днес, иначе щеше да се появи от някъде.

В селото по-рано често се шегуваха с него:

– Ако Юри умре, „надеждата“ на човечеството си е отишла.

Юри бе тукашния луд. И през зимата, и през лятото все бе облечен с едно протрито палтенце. Винаги беше на площада и посрещаше автобусите.

Обикновено заставаше до автобуса и се вглеждаше в прозорците му. От години търсеше някой и като не го виждаше, оглеждаше другите.

Щом посрещнеше и последния автобус, веднага си тръгваше. Свиваше се в някой ъгъл и мълчеше. Погледът му размекваше и най-закоравелите сърца. Юри беше тъжен, отчаян и самотен.

Хората тук не го оставаха гладен, а през зимата го прибираха на топло.

Историята на Юри се бе превърнала в легенда. Хората си я разказваха едни на други.

Вероятно в нея много неща бяха изменени, защото всеки прибавяше по нещо или махаше друго, което не му харесва. Така че от това, което се разправяше, никой не знаеше кое е вярно и кое не.

Говореше се, че на младини Юри силно се влюбил в едно момиче. Един ден момичето тръгнало за някъде.

– Чакай ме! Ще се върна, – казало то, качвайки се на автобуса.

И Юри чакал дни, седмици, години ….. Посрещал и изпращал автобусите. Момичето не се върнало. Никой не знае какво е станало с него. Но Юри продължава да я чака, нали тя му бе поръчала:

– Чакай ме! Ще се върна!

Годините минавали, но вярата му била непокътната. Той срещал всеки автобус и се взирал в лицата на хората, за да види своето момиче.

– Луд е, – ще кажат мнозина.

Да, луд е, но не е могъл да забрави любовта си. Който веднъж се влюби истински, остава си влюбен за цял живот.

Ако някой ви каже:

– Всичко минава и заминава. Няма вече любов.

Тогава му покажете Юри:

– Ето я любовта, чиста и непоклатима.

Глеб Попов е надарен музикант, лауреат на международни фестивали.
Но за това знаят малко хора, защото Глеб е аутист.

Той няма диплома за музикално образование, нито може да си намери работа като музикант.

Неговият живот е съсредоточен само в музиката. Семейството му се състои от майка и брат.

Дмитрий Попов е като всички останали хора. Той работи като диригент. С Глеб са не само братя, но и големи приятели. 40 години вече живеят под един покрив.

– Глеб е много талантлив, – казва брат му.

Ако не е семейството, нямаше да има Глеб Попов.

Все някой трябва да се противопоставя на психиатрите, лекуващи Глеб с невролептици. Да се застъпва за него на двора, да му помага да научи таблицата за умножение.

Когато Глеб бил изхвърлен от музикалното училище за двойка по математика,  неговото семейство го качвали на влака от Минск до Москва, за да взима частни уроци при известната Вера Дулова.

Те се молят с него, преди изявите му. Поръчват автобус за да бъде Глеб отведен на поредния благотворителен концерт.
Какво става с такива хора като Глеб, ако нямат поддръжка от семейството си?

В автобуса влиза млада майка със момче на 4-5 години. Детето не е нещо особено, но един делови мъж му отстъпва място.

Изведнъж момчето се обръща към майка си и казва:

– Мамо, седни!

Майката веднага седна, а хората в автобуса се изненадаха. Един мъж не се стърпя и попита детето:

– Защо сложи майка си да седне на мястото, което на теб отстъпиха?

Детето изгледа чичкото и отговори:

– Ние с татко сме мъже, а мама у нас е само една.