От самото рождение хората познали в Христос Царят. Нещо във неговия външен вид им внушавало благоговение и верноподанически чувства.

Мъдреците му принесли дарове. Пастирите паднали пред Него и се поклонили.

Ирод искал да Го убие, вярвайки, че в една страна не може да има двама царе.

От самото начало на служението си Христос изисквал от хората благоугоден живот. Той им разяснявал, че не могат да служат на двама господари.

Жени и мъже оставяли делата си и вървели след Него с послушание и преданост.

Неговите думи карали враговете му да признаят: „Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек“.

Той е бил повече от поет, от обществен деятел и лечител.

Ние няма да можем да разберем Христос, докато не Го признаем за Цар на царете и Господ на господарите.

През четвърти век християнството било проповядвано в Египет.

Един млад човек, който току що бил приел Господа за свой Спасител, потърсил известният Макарий. Когато го открил го попитал:

– Какво означава да си мъртъв и погребан с Христос?

– Сине мой, – отговорил Макарий, – спомняш ли си нашият добър брат, който скоро почина и го погребахме? Иди на гроба му и му кажи всичките лоши неща, които си чул за него. Кажи му, че ние се радваме, че той е умря. Благодарни сме, че сме се избавили от него. Иди кажи всичко това и чуй какво ще ти отговори той.

Младежът отишъл и направил така, както му било поръчано и се върнал.

– Какво каза нашият брат? – попитал Макарий

– Какво може да каже, нали е мъртъв.

– Иди, сине мой, пак и му кажи всичко хубаво, което си чул за него. Колко свят е бил. Каква голяма работа е свършил за църквата и как тя е зависела от него. След това ела и ми кажи, какво ти е отговорил братът.

Младежът отишъл и казал много добри неща и похвали за мъртвия. След това се върнал и казал на Макарий:

– Той нищо не отговаря. Мъртъв е и погребан.

– Сега ти вече знаеш, сине мой, какво означава да бъдеш умрял с Христа. Похвалата и обвиненията са еднакво безсмислени за този, който е умрял и погребан с Христос.

„Христос, като биде възкресен от мъртвите, не умира вече; смъртта няма вече власт над Него. Защото, смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги; а животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса“.

Спасението на човека от греха, става чрез ближните му, но и чрез тях го настига духовната му смърт.

Можем да злобеем срещу хората, да се възгордяваме пред тях, да им навяваме похот.

Но можем да обичаме човека, да се смиряваме пред него и да го гледаме с чисти очи.

И когато това стане в нас, внезапно разбираме, че всеки човек е „неръкотворен образ“, зад който стои Самият Христос.

Практиката на християнския живот се свежда до това, между мен и всеки човек да стои Христос.

Трябва да виждаме хората само чрез Христос.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“