Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Любо имаше дванадесет местна кола, с която превозваше пътници.

По време на ограниченията около епидемия, която бе плъзнала по целия свят, доходите му секнаха.

Когато всичко свърши и той отново можеше да кара хора, си каза:

– Сега ще си наваксам.

Този ден той забеляза Тони, който седеше на пейката и бе много притеснен.

– Всяка минута е от значение, – каза си Любо, – колкото повече пътници, толкова повече пари.

Нещо го зачовърка отвътре.

– Човекът има нужда от помощ. Мога ли да го подмина? Ами ако аз изпадна в подобно положение …

Любо слезе от колата, отиде до Тони и изслуша болката му.

Успокои го и дори му помогна с пари. Бяха последните му, но Тони бе в голяма нужда.

В същия ден, Любо имаше много пътници. Изкара доста пари. Това, което даде на Тони, не само му се върна, но се утрои.

– Верен е Бог, – усмихна се Любо. – Моите нужди са Негова грижа. Само трябва да го следвам.

Никола получи сериозен инфаркт. Той бе много уважаван между познати, съседи и приятели.

Когато лекарят взе кръв за изследване, Никола го попита:

– Какво изтегля кръвта от вената: самата игла или вакуумът в спринцовката?

– Вакуум, – отговори докторът.

– Спомням си, че един ден разтревожен човек дойде при мен, – започна да разказва Никола, връщайки се към един от спомените си. – Той се оплака, че е „празен“ отвътре и не става за нищо. Казах му, че това не е вярно. Празният съд привлича много по-силно от пълния. Този човек бе пълен с възможности, но той не го осъзнаваше.

Предстоеше празник, а Никола нямаше да може да присъства на него. Той помоли да кажат следното, поради отсъствието му:

– Както в съда има само вакуум, той се пълни по-интензивно от пълния. Така и на това събиране, въпреки че столът ми ще бъде празен, духът на празника не трябва да отслабва. Напротив, този вакуум ще привлече всички възможни блага от Небето.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Радка бе развълнувана от новата си работа в компанията, но скоро тя откри:

– Моите колеги не споделят ентусиазма ми. Те се подиграват на компанията, оправдаваха се за лошото си представяне, а същевременно търсят по-доходоносна работа.

Те се бе отчаяла нацяло. Самосъжаляваше се:

– Никога да не бях кандидатствала за тази работа. Изглеждаше страхотно, но сега е направо разочароваща.

Може самите ние да изглеждаме външно много добре, но произвеждаме лошо качествена продукция.

Нашите плодове не трябва да са грандиозни, а да допринасят за любов, радост и мир в трудни времена.