Йосиф преглеждаше обявите за работа. Той бе разочарован.

Предишните му работни места като сервитьор бяха добре платени, но редовните смени през уикенда, типични за ресторантьорската индустрия, го затрудняваха, като новоповярвал в Исус, да посещава редовно църква.

– Защо Бог не отговаря на молитвата ми? – оплакваше се Йосиф. – Нима Господ не иска да ходя на църква?

Отне му цяла година, преди Йосиф да осъзнае, че трябва да опита в различна индустрия.

Най-накрая си намери работа с редовни смени през седмицата.

– Благодаря на Бога, – каза си Йосиф, – дългото чакане ме направи по-зрял във вземането на решения.

Този процес на смяна на работата също така научи Йосиф какво означава да упорстваш в живота и да се доверяваш на Бог да разкрие Своите планове в Неговото време.

Чакането на Божия отговор може да бъде трудно, но то ни прави по-зрели и непоколебими, укрепва вярата ни и ни дава по-дълбоко разбиране за това какво означава да се доверим на Бог.

Какъв невероятен обрат на събитията.

След като бе ударен от автобус Тодор бе откаран в местната болница. Той бе на седемдесет и шест години и знаеше, че няма да е дълго време на този свят.

В последните мигове на живота си Тодор изповяда вяра в Исус, т. е. малко преди последния си дъх.

– Невероятно, – възкликна един ангел.

– Той се спаси, – извика друг ангел, – само четири секунди преди края си.

Светците и ангелите приветстваха Тодор на Небето, без изобщо да се чувстват излъгани от факта, че той е живял живот на грях и е бил изкупен в последния момент.

– Никой от нас не заслужава да бъде тук, Тодоре — каза апостол Павел. – Радваме се, че го направи.

Сатана жестикулираше нервно и мърмореше стиснал зъби:

– Тодор бе толкова близо до живот на вечни мъки. Просто не мога да повярвам, че изигра картата на Исус малко преди края си. Толкова е разочароващо. Ограбиха ни!

Семейството на Тодор бе толкова стреснато от внезапното му обръщане, че започват да изучават Библията сериозно и обяви:

– От днес ще започнем редовно да посещаваме църква.

Силен трясък се чу от прозорец в класната стая. Учениците се стреснаха.

После още един трясък!

Една птица се беше блъснала стремглаво в стъклото и отскочи, само, за да направи още един бяг за поредния удар.

Мишо плахо попита:

– Защо прави така?

– Много птици умират от удари в стъклото, – учителката започна да обяснява. – Сблъсъци се случват, когато уловят отражения на растителност в прозореца и се втурнат след нея, убедени, че виждат храна или материал за гнездене.

– О, горките, – тъжно промълви Мая.

– Понякога те улавят и собственото си отражение и си мислят, че друга птица трябва да бъде отблъсната. Те са сигурни, че виждат ясно, но са объркани, – добърши пояснението си учителката.

Опасно е да мислим, че винаги виждаме истината и притежаваме вътрешна яснота за живота си.

Страдаме от смъртоносно объркване и многократно демонстрираме, че дори най-добрата ни мъдрост, оставена сама на себе си, в крайна сметка води до нещастие.

„Има път, който изглежда прав, но накрая води до смърт“.

Мислим си, че виждаме истината, но твърде често сме объркани. Дори най-острото ни прозрение е изпълнено с погрешни схващания, а най-ясното ни виждане е все още мътно, несъвършено и често пагубно.

Ето защо се нуждаем от Божията мъдрост.

Бог да ни осветли истината и да ни насочи към това, което е реално, да ни изведе от смъртоносното ни объркване и да ни доведе до цялостност и живот.

Даря караше с кола деветгодишния си син Симо на летен лагер.

Тя разбра, че се е изгубила, когато двамата заседнаха на селски, горски път.

– Сигурно е заради оня грешен завой, който взех, – укори се тя.

GPS-ът и телефонът ѝ бяха спрели да работят заради отдалечения район, така че не успяха да се върнат.

Бяха отчаяни, след като бяха блокирани повече от двадесет и четири часа.

Наложи се през нощта да преспят в колата.

Накрая тръгнаха пеша.

Оставиха следната бележка:

„Помощ. Аз и синът ми сме блокирани без обхват и не можем да се обадим на никого“.

Тъй като не бяха пристигнали навреме в лагера, спасителни екипи тръгнаха да ги търсят. Те откриха колата, бележките и бързо ги намериха.

Независимо дали се чувстваме изгубени или малтретирани, Бог винаги е близо и ухото Му е отворено за нашите викове.

В Неговото време и по Неговия начин, Той ще ни изпрати помощта, от която се нуждаем.

Соня бе на пет години, смяташе се вече за голяма, но се страхуваше от гръмотевичните бури. Не толкова от дъжда и вятъра, а от звука на гръмотевицата.

Всеки път, когато имаше такава буря, Соня реагираше по един и същи начин.

Отиваше до малкото стерео в хола и включваше музика за поклонение на Бога.

Един ден баща ѝ я попита:

– Защо правиш така?

– Гръмотевиците ме плашат, но музиката ме кара да се чувствам добре.

Това бе нейния начин да реагира на бурята.

Гръмотевицата беше истинска, но и отговорът ѝ също.

Тя не можеше да контролира бурята, но можеше да избере това, което слушаше. Така увеличи обема на мира си.

Бурите са част от живота. Те се появяват в нашето здраве, нашите финанси, нашите взаимоотношения и нашите емоции. И страхът се опитва да се издигне с тях, но страхът не трябва да побеждава.

Въпросът е върху какво ще се фокусираме? На какво ще се настроим?

Изборът ѝ не успокои бурята, но успокои самата Соня.

Когато насочим вниманието си към Бога, сърцата ни могат да намерят мир дори в хаос.

Може да не успеем да спрем гръмотевиците, но можем да изберем гласа, който слушаме.