Камината гореше. Дървата пращяха в огъня. Младена седеше във фотьойла.

– Когато погледна назад в края на годината, – каза си тя, – има много неща върху, които да размишлявам за себе си и за света. Някои неща ме изненадаха. Понякога бях обезкуражена ….

Младена добави едно дърво в огъна и продължи със разсъжденията си на глас:

– Сега съм изправена пред началото на още една година. Засипват ме куп въпроси. Много бих искала да зная какво ми предстои, но …

Тя си спомни думите на баща си:

– Бог има цел за живота ти, Мади. Той е вложил вечността в сърцето ти.

Като малка тя питаше нетърпеливо:

– Какво ще се случи следващата година?

Баща ѝ се усмихваше и казваше:

– Никой не може да разбере делата, които Бог върши, от началото до края. Не знаем какво ще се случи по-нататък, но Бог знае. За това можем да му се доверим.

От спомените очите ѝ се насълзиха. Баща ѝ отдавна не бе между живите на земята, но това, което я бе учил, тя помнеше добре.

Младена коленичи, прибра ръце пред гърдите си и тихо се помоли:

– Отче, поверявам предстоящата година на Теб. Доверявам Ти се и вярвам, че ще направиш всичко за мое добро. В името на Исус, амин.

Без значение с какво ще се сблъскате през следващата година, можете ли да се доверите на Господа?

Не забравяйте, Той е обещал да се грижи за всеки от нас, който е повярвал в Него и ще съдейства винаги за наше добро.

Милена слушаше внимателно приятелката си Надежда, но не бе съгласна с нея.

Накрая заяви:

– Да имам контрол над нещата, ме кара да се чувствам в безопасност.

– Вярата и контролът ме могат да съществуват едновременно, – възрази Надежда. Ще дойде ден, когато ще се откажеш да знаеш всичко и ще се довериш на Този, Който е по-добре осведомен.

– Винаги се отпускам, когато зная какво следва, – заяви Милена.

– Изборът да вярваш, че Божият план все още работи, дори когато не изглежда така, – тръсна глава Надежда, – е повече от надежда.

– Но аз искам да знам всичко, да съм сигурна, …., – възнегодува Милена.

– Някои от най-смелите действия на вяра са тихите, – подчерта Надежда. – Например, когато се освобождават резултатите, хората или сроковете от хватката ти… Бог не е искал да разбираш всичко.

– Какво всъщност иска Той? – повиши глас Милена

– Да Му се довериш напълно, – отговори Надежда. – Когато се откажеш да контролираш нещата, ти създаваш пространство за движение на ръката Му.

– Май наистина ще трябва да се откажа да контролирам, – примирено каза Милена, – Той може да го направи по-добре от мен. Ако го помоля за мъдрост, ще получа мира Му.

– Когато отново ти дойде на ум, да вземеш нещата обратно в ръцете си, спомни си, че неговият път е винаги по-добър, – посъветва я Надежда.

Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Борис бе сформирал наскоро футболен отбор. Това бе разнородна група от млади момчета.

Първите години на отбора бяха мрачни, меко казано.

Тълпите бяха оскъдни и вместо овации се чуваха забележки.

Един губещ сезон доведе до друг и както можете да си представите, публиката скоро направи Борис мишена на жестоки словесни атаки.

Спортните журналисти добавиха обиди към раните със своите злобни критики:

– Отборът се нуждае от треньор с повече ентусиазъм, усет и креативност.

Очернен и измъчван от неразбиране Борис бе решил:

– Няма да напусна отбора. Идеята да се откажа, когато нещата не вървят, никога не е била в плановете ми.

И той опитваше отново и отново, докато отборът започна да жъне успех, след успех.

Започнаха да хвалят и превъзнасят Борис, но той не се подаде. Отдаде слава на Бога.

За съжаление във наше време мнозина не се отказват от някой свой порок, защото било модерно.

Те са готови да напуснат работата или екипа си, ако пътят стане неравен. И тази си философия прилагат към всичко.

Мъглата от провали затъмнява проблемите, а спазмите на критиката изсмукват мотивацията.

За много хора упоритият е глупак, а решителността е качество, което не е необходимо и не е желано от онези, които търсят обществено одобрение.

Но какво ни остава тогава?

Отнемете убеждението, дисциплината и решителността и сте отрязали сърцето на истинския живот. Премахнали сте предизвикателството, което прави всичко вълнуващо и възнаграждаващо. Тогава сте се задоволили с нищо по-добро от равенство с противника.

Историята на човечеството е осеяна с безброй безименни хора, които са се сблъсквали с бедствия и трудности, страдания и критики, и са се отказвали.

На вас, които сте изкушени да се върнете назад, ви призовавам да стоите твърди, действайте и бъдете силни.

Ползите от решителността далеч надвишават алтернативния път.

Трудни дни, всички ги имаме. Някои са по-лоши от други.

Когато Камен стигна до сградата, откри, че силният вятър бе съборил няколко тухли отгоре.

Затова той монтира греда с макара на върха на сградата и вдигна няколко варела пълни с тухли.

Поправи повреденото място, но останаха много тухли.

Той ги наслага в един от варелите и го спусна надолу.

За съжаление, варелът бе станал много по-тежък от него и преди да разбера какво се случва, варелът започна да пада, издърпвайки го нагоре.

– Ще се задържа, тъй като съм далече от земята, – реши Камен.

Но не успя.

По средата срещна варела с тухлите, който бързо се спускаше. Получи силен удар по рамото.

Изкачи се на върха, удари главата си в гредата. Пръстите му се защипаха и заклещиха в макарата.

Когато бъчвата удари силно земята, дъното ѝ се спука, а тухлите се разсипаха.

Камен стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

По средата на пътя срещна варела, който се издигаше бързо, и получих тежки наранявания на пищялите си.

Когато Камен удари земята, се приземи върху купчината разсипани тухли. Получи няколко болезнени порязвания и дълбоки синини.

Шокиран той пусна въжето.

Варелът се стовари бързо върху него и му нанесе удар по главата.

Откараха го в болницата.

В някои дни се чудим защо изобщо сме изпълзели изпод завивките сутринта и дали вечерта ще се върнем в леглото си.

Повечето от нас не изпитват трудности да се справят с няколко проблема през деня, но когато започнат да се изсипват като градушка, без облекчение и причина, ставаме нервни.

В повечето случаи започваме да мърморим.

Има хора, които ни обичат и наистина искат да помогнат, но колкото и да искат, трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Но Бог и в най-трудните ситуации ни придружава.