Архив на: admin

Устоявай на изкушенията

Коста се бе замислил дълбоко.

Изведнъж трепна и се обърна към Цанко:

– Представи си Сатана и Божият Син стоят на югоизточната стена на храма, на повече от сто фута над долината Кедрон. И дяволът предлага на Исус да скочи в обятията на Бог. Исус отказва.

– Не защото Бог нямаше да го хване, – усмихна се Цанко, – а защото нямаше какво да доказва на никого, камо ли на дявола.

– Сатана се стреми да прави същото и с нас в църквата. Той ще те подтикне да правиш трикове, да впечатляваш другите със службата си, да правиш показност с вярата си, да привличаш вниманието към добрите си дела ……, – започна да изброява Коста.

Цанко присви вежди:

– Дяволът обича да превръща църковните събрания в презентации за Лас Вегас, където хората показват своите способности, вместо да се хвалят с Божите.

– Не трябва да се подвеждаме, – сбърчи чело Цанко. – Няма какво да доказваме.

Той знае най-добре

Ана беше сама. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Тя хлипаше тихо, навела глава:

– Господи, знам, че Те е грижа за мен, но защо не се намесваш в тази ситуация точно сега? Направи нещо, моля Те! ….. О, не! Защо постъпваш така?

В сърцето ѝ прозвуча Неговият тих глас:

– Ана, довери ми се! Аз знам кое е най-доброто.

Тя вдигна глава. Очите ѝ светнаха.

– Прости ми. …. – прошепна Ана. – Само Ти си Този, Който знае, кое е добро и полезно за мен и тези, с които съм. Благодаря Ти!

Помисли за последствията

Стоян чу зад гърба си:

– Ще съжаляваш.

Той махна ръка, без да се обръща.

– За какво да съжалявам? Тръгнах напряко. Какво толкова има в това?

Бе тръгнал за празник. Пременен, нагласен, сякаш излизащ от витрина.

Масата за празника бе от другата страна на блатото, над което имаше построен мост.

– Кому е нужен този мост, щом можеш да минеш напряко? – попита Стоян.

Той нагази. Краката му потънаха в кал. Зеленикави петна заплуваха край него.

Стоян усети нещо не добро, отдръпна се, но беше късно. Краката му бяха засмукани от дъното.

Все пак успя да излезе. Целият бе покрит с кал. Лицето му бе зачервено от множество ухапвания на комари.

Но …… Стоян невъзмутимо отиде и седна на масата.

В живота си чуваме гласове и трябва да направим своя избор.

Внимавай, след всяко действие има последствия.

Всякакви умствени плаващи пясъци са готови да ни хванат в капан, но Бог ни обича твърде много за да ни остави сами в тази битка на ума.

Гледайки нагоре

Повече от десетилетие Георги бе затворен в къщи поради хронично заболяване.

По-голямата част от времето прекарваше в леглото.

Обикновено втренчваше поглед в празните стени, очаквайки да се оправи.

Един ден, когато му бе много тежко, реши:

– Ще прекарвам всеки ден по петнадесет минути без разсейване от социалните мрежи.

Така всеки ден поглеждаше към небето, защото само това можеше да вижда от леглото си.

През всичките дни, в които го правеше, не виждаше две еднакви небеса.

Залезите бяха славно тържество на огнени нюанси, но дори и в облачни дни сивите тонове се променяха едва доловимо, намеквайки за движение под повърхността.

Отначало това го кара да се замисли за своята малка стойност във вселената:

– „Когато гледам на Твоите небеса … Що е човек та да го помниш? Или човешки син та да го посещаваш?“

Размишлявайки върху Божието майсторство на творението, той се замисляше, колко много почит ни е дал Бог като хора:

– „Поставил си го господар над делата на ръцете Си. Всичко си подчинил под нозете му“.

Ежедневно Георги живееше в парадокс. Чувстваше се относително незначителен, но въпреки това да знаеше, че има дадена от Бога цел, дори от леглото, когато бе физически слаб.

Всеки ден небесата ни прогласяват Божията слава, състрадание и грижа.

По-благодарни

Минчо поклати глава:

– Защо ние, хората, винаги искаме повече, искаме да притежаваме повече? Дори не е задължително да е нова кола или къща, която искаме да купим.

– Представи си, – повдигна едната си вежда Пламен, – жадуваш да се нахраниш в луксозен ресторант, но в момента нямата средства и го отлагаш, но това ти носи тъга.

– Нормално е да сме тъжни, когато не получим нещо веднага, – тъжно се усмихна Минчо.

– Допълнителните неща, които искаме, но не може да има веднага ни прави незабавно натъжени, – констатира Пламен.

– Колкото повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че трябва да кажа на сърцето си, днес не ми липсва нищо, а живея в изобилие, – наведе глава Минчо.

– Спомням си, когато чичо почина твърде рано, си помислих: „Трябва да бъда много по-благодарен за всеки ден. За всеки човек в живота ми. За слънцето, което ми се усмихва. Моменти, в които мога да се срещна с приятели ….. „, – сподели Пламен.

– Забелязвате ли, че нищо от това не е свързано с пари или притежания? Не искам радостта ми да зависи от това, което е финансово осъществимо за мен, а от това, което вече е в живота ми днес! – обнадежден каза Минчо.