Димо бе стигнал до следния извод:

– От гледна точка на Небето, нашата земя е населена от невиждащи хора.

– Какви ги говориш? Повечето са зрящи, – възрази Стоил.

– Как иначе да обясним объркването и хаоса, постоянната заплаха от световна война, бедствия, глад, расизъм и унищожаване на неродените? Просто хората са слепи, – попита и сам си отговори Димо.

– Слепи е силно казано, – сбърчи нос Стоил.

– Този, който управлява този свят е заслепил умовете на тези, които не знаят истината. Те не могат да видят светлината на добрата новина, не знаят какво е направил Христос за тях? – уточни Димо. – Нуждаят от духовен офталмолог.

– Глупости, офталмолог, – възкликна Стоил.

– Исус, ако пожелаят, ще възстанови зрението им и те ще познаят истината, а тя ще ги освободи, – добави Димо.

– От какво ще ги освободи? – засмя се Стоил.

– От робството ….

– Какво робство? – прекъсна го Стоил. – Всеки си прави, каквото си иска.

– От робството на греха и смъртта, – допълни Димо.

Стоил само махна с ръка и прибави:

– Вятър работа.

Димо разбра, че така няма да го убеди, за това реши да се моли за него.

Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Пламен възторжено произнесе:

– Всеки ден виждаме напредък в нашата цивилизация, който носи по-добро
здравеопазване, по-дълга продължителност на живота и постоянно
разширяващи се знания.

– Но под целия този прогрес и изтънченост, нашата цивилизация
преживява фалит на морални и духовни ценности, който заплашва да
подкопае самото ни съществуване, – възрази Цветан.

– Сред злото и разточителството, ние трябва да се стремим да предадем
щафетата на истината, – допълни Пламен.

– Но тя трябва да води до лична вяра в Бог, предавана от поколение на поколение от Сътворението насам, – отбеляза Цветан.

Пламен сякаш не го чу, а продължи да обяснява:

– Победата в щафетно бягане зависи не само от скоростта на бегачите,
но и от умелото им предаване на щафетата. Ако щафетата бъде изпусната,
се губят ценни секунди и състезанието може да бъде загубено, а ако
бегачът не успее да предаде щафетата, той бива дисквалифициран.

– В състезанието на живота „щафетата“ е истината, която води до лична
вяра в Бога, – не остана мирен и Цветан. – Всяко поколение получава „щафетата“ от предишното поколение, пробягва състезанието по най-добрия възможен начин, след което я предава сигурно на следващото поколение.

Пламен възмутено вдигна ръце:

– Ти все си знаеш своето си. Ако не намесиш твоя Бог, не можеш.

– Грънчарят нежно и с любов започна да оформя парчето глина. Той избра форма, която му бе угодна. Дълго ѝ се любува, но това не бе достатъчно ….., – разказваше дядо Васил.

– Че какво не му достига?, – прекъсна го внука му.

– Цвят, който да отразява красотата му, – отговори старецът.

– Чакай, чакай май тук става въпрос за нещо друго? – ококори очи Велко, след като чу разказа на дядо си.

– Позна, – усмихна се дядото. – Става въпрос за нашия живот. Той трябва не само да е полезен, да има определена форма, но и да сияе.

– Как да сияе? – попита Велко.

– Затова ни поставя в пещта на страданието, докато се разкрият нашите „цветове“, които отразяват красотата на Божия характер.

– Но нали любящо и нежно ни докосва Бог? – потръпна Велко.

– Без подготовката на любящото, умело докосване на ръката на грънчаря, всяка полезност или красота, която глината би могла да има, би била унищожена от натиска и топлината, – добави дядото.

– Ооооооо, – разочаровано възкликна Велко.

– Исус прави страданието разбираемо, – успокои го старецът. – Сред натиска и топлината съм уверен, че Неговата ръка е върху живота ми, развивайки вярата ми, докато не покажа Неговата слава, превръщайки ме в съд за чиста употреба такъв, който Му е угоден!

– На никой друг грънчар не бих поверил живота си, – плесна ръце и подскочи Велко.

Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.