Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.

Младен се готвеше за стандартния си дванадесети изпит. Той не бе отличник, но не бе и посредствен.

Един ден учителят Григоров го попита:

– Как върви подготовката за изпита?

– Много добре, – убедително отговори Младен.

– Но ще се провалиш, – Григоров строго смръщи вежди.

Това обезкуражи и нарани Младен.

Той не знаеше, че по този начин учителят му се стреми да мотивира учениците, за да се справят по-добре на изпита.

Думите, които излизат от устата ни, могат да бъдат утешителни или болезнени и ако не внимаваме, те могат дори да причинят бедствие в живота на хората.

Нашият език има силата да съсипва човек, дори до смърт или да говори думи, които назидават и дават необходимия живот.

Езикът ни само предава това, което се случва в ума ни.

„От това, което изобилства сърцето ти, говорят устата ти“.

„Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.

Ако съкровищницата на сърцето ми е пълна с Божията доброта, тогава тя изтича навън. Но ако съкровищницата на сърцето ми е пълна със зло, с горчивина или негодувание, тогава устата изрича лоши неща.

Важно е да контролираме езика си и да говорим това, което е правилно и добро.

Нека ограничаваме боклуците от този свят, които ни изпълват, и вместо това да се изпълним с Неговото присъствие и Неговото Слово.

Само Неговото Слово, което е в сърцето ни, ще ни предпази от това да съгрешим пред Бога.

Мирон бе навел глава:

– Израснал съм с убеждението, че това колко струвам, трябва да се заслужи. Много рано научих, че добрите резултати носят похвала, когато се провалиш всички те гледат накриво.

– И ти смяташ, че Бог действа по същия начин? – попита го Павлин.

– Живял съм до сега така, сякаш Неговото удоволствие зависи от моята последователност, дисциплина или доколко съм бил полезен.

– Бог не те е избрал, защото си много впечатляващ, – коригира го Павлин. – Божият избор е започнал от Неговото сърце. Много преди да си го осъзнал, Той те е познавал, мислил е за теб. Господ решава да станеш част от Неговото семейство, а не твоята автобиография.

– Нима това обезсмисля усилията ми? – попита плахо Мирон.

– Ти се подчиняваш, служиш и растеш, не за да получиш Божието признание …..

– А за какво? – прекъсна го Мирон.

– Ти вече го имаш, – плесна с ръце Павлин.

– И сега какво? – Мирон стоеше объркан пред приятеля си.

– Твоят живот е започнал не с постиженията ти в него, а с Божието желание да те нарече Свой. Запомни това и го положи дълбоко в сърцето си, – посъветва го Павлин.

– Изглежда трябва да поправям много неща, които грешно съм усвоил, – поклати тъжно глава Мирон.

– Господ във всичко това ще бъде с теб, – насърчи го Павлин. – Ще те подкрепя и води. Просто трябва да Го следваш.

Това бе дълго пътешествие, но Сабина бе решила:

– Какво като съм на шестдесет и седем години, ще отида да я видя. Отдавна не сме се виждали. Тогава, когато се запознахме бяхме млади. Сега как ли изглежда? Сигурно и тя е побеляла като мен.

Тя зареди колата и тръгна.

Гледаше как пътните знаците се променят от френски на немски, а по-късно и на хърватски.

Дългият път я измори. Сабина се разсея, но въпреки това продължи.

Когато стигна до Загреб, тя се усети:

– Трябва да се върна назад. Пътувала съм деветстотин мили в грешна посока.

На всеки може да се случи, но когато се усети, че греши, би трябвало навреме да се обърне.

Бог ни призовава да Му бъдем отдадени, но сърцата ни се отклоняват от какво ли не.

Нека търсим Божията помощ, за да пазим пътя си с Него, така че винаги да искаме повече от Неговото осигуряване и присъствие.

Ако осъзнаем, че се носим в неправилна посока, помнете, Той остава Бог на благодатта, копнеещ да покаже милост към всеки от нас.

Можеш ли да спреш по време на своето „пътешествие“ днес, за да провериш дали вървиш с Него?

Кои неща те разсейват от познаването и любовта към Бога?