Ана беше сама. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Тя хлипаше тихо, навела глава:

– Господи, знам, че Те е грижа за мен, но защо не се намесваш в тази ситуация точно сега? Направи нещо, моля Те! ….. О, не! Защо постъпваш така?

В сърцето ѝ прозвуча Неговият тих глас:

– Ана, довери ми се! Аз знам кое е най-доброто.

Тя вдигна глава. Очите ѝ светнаха.

– Прости ми. …. – прошепна Ана. – Само Ти си Този, Който знае, кое е добро и полезно за мен и тези, с които съм. Благодаря Ти!

Стоян чу зад гърба си:

– Ще съжаляваш.

Той махна ръка, без да се обръща.

– За какво да съжалявам? Тръгнах напряко. Какво толкова има в това?

Бе тръгнал за празник. Пременен, нагласен, сякаш излизащ от витрина.

Масата за празника бе от другата страна на блатото, над което имаше построен мост.

– Кому е нужен този мост, щом можеш да минеш напряко? – попита Стоян.

Той нагази. Краката му потънаха в кал. Зеленикави петна заплуваха край него.

Стоян усети нещо не добро, отдръпна се, но беше късно. Краката му бяха засмукани от дъното.

Все пак успя да излезе. Целият бе покрит с кал. Лицето му бе зачервено от множество ухапвания на комари.

Но …… Стоян невъзмутимо отиде и седна на масата.

В живота си чуваме гласове и трябва да направим своя избор.

Внимавай, след всяко действие има последствия.

Всякакви умствени плаващи пясъци са готови да ни хванат в капан, но Бог ни обича твърде много за да ни остави сами в тази битка на ума.

Повече от десетилетие Георги бе затворен в къщи поради хронично заболяване.

По-голямата част от времето прекарваше в леглото.

Обикновено втренчваше поглед в празните стени, очаквайки да се оправи.

Един ден, когато му бе много тежко, реши:

– Ще прекарвам всеки ден по петнадесет минути без разсейване от социалните мрежи.

Така всеки ден поглеждаше към небето, защото само това можеше да вижда от леглото си.

През всичките дни, в които го правеше, не виждаше две еднакви небеса.

Залезите бяха славно тържество на огнени нюанси, но дори и в облачни дни сивите тонове се променяха едва доловимо, намеквайки за движение под повърхността.

Отначало това го кара да се замисли за своята малка стойност във вселената:

– „Когато гледам на Твоите небеса … Що е човек та да го помниш? Или човешки син та да го посещаваш?“

Размишлявайки върху Божието майсторство на творението, той се замисляше, колко много почит ни е дал Бог като хора:

– „Поставил си го господар над делата на ръцете Си. Всичко си подчинил под нозете му“.

Ежедневно Георги живееше в парадокс. Чувстваше се относително незначителен, но въпреки това да знаеше, че има дадена от Бога цел, дори от леглото, когато бе физически слаб.

Всеки ден небесата ни прогласяват Божията слава, състрадание и грижа.

Минчо поклати глава:

– Защо ние, хората, винаги искаме повече, искаме да притежаваме повече? Дори не е задължително да е нова кола или къща, която искаме да купим.

– Представи си, – повдигна едната си вежда Пламен, – жадуваш да се нахраниш в луксозен ресторант, но в момента нямата средства и го отлагаш, но това ти носи тъга.

– Нормално е да сме тъжни, когато не получим нещо веднага, – тъжно се усмихна Минчо.

– Допълнителните неща, които искаме, но не може да има веднага ни прави незабавно натъжени, – констатира Пламен.

– Колкото повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че трябва да кажа на сърцето си, днес не ми липсва нищо, а живея в изобилие, – наведе глава Минчо.

– Спомням си, когато чичо почина твърде рано, си помислих: „Трябва да бъда много по-благодарен за всеки ден. За всеки човек в живота ми. За слънцето, което ми се усмихва. Моменти, в които мога да се срещна с приятели ….. „, – сподели Пламен.

– Забелязвате ли, че нищо от това не е свързано с пари или притежания? Не искам радостта ми да зависи от това, което е финансово осъществимо за мен, а от това, което вече е в живота ми днес! – обнадежден каза Минчо.

Нено се събуди със силна кихавица. Носът му течеше. Болеше го цялото тяло.

Кашлицата го държа буден цяла нощ. Явно бе хванал вируса, който действаше в града.

Не можеше да мисли ясно. Отхвърли всички срокове, които го притискаха и се строполи на дивана.

– Благодаря Ти, че си с мен, – прошепна Нено.

Трудно му бе да се моли, но Божието присъствие бе с него.

Въпреки, че се чувстваше слаб, той благодареше на Бога:

– Благодаря Ти, Боже, че ме обичаш и се грижиш за мен, независимо колко болен или слаб се чувствам. Благодаря Ти за Твоето утешително присъствие.

Възстановяваше се бавно, но не преставаше да хвали и да се покланя на Господа.

Може да страдаме от болка, болест или скръб, но когато се съсредоточим върху Божието присъствие и благодарим за Неговите благословения, ние можем да познаем мир, увереност и надежда в Неговите обещания.