Когато Никола се събуди. Усети желание да изпие една чаша чай или кафе.

Внезапно го осени мисъл, която произнесе на глас:

– Това, което правя като първо нещо сутрин, когато се събудя, е показателно за това, какво наистина жадувам. Дали хващам смартфона си и активирам социалните медии или се наслаждавам на топла напитка? … Сутрин умът ми е свеж и трябва да го посветя на най-ценното в живота си.

Никола си спомни за едно посещение на село.

Когато беше още тъмно, той видя дядо си рано сутринта на колене. След това той се молеше с баба му, а накрая призоваваше всички в къщата на молитва.

– Това беше често срещано в много християнски домове преди, а сега някак си този дълбок копнеж и искреното търсене на Бог са се изчерпали …… Колкото повече нашите удобства и луксове се увеличават, толкова търсенето на Бог като първото нещо сутрин намалява, – каза си Никола.

Той стана и закрачи из стаята.

Зората още не бе пробила нощния мрак.

– Господ не се е променил, – продължи да разсъждава Никола. – Той продължава да ни излива милостта Си всяка сутрин.

Изобличен Никола падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че съм дал първото си внимание на други приоритета, без да осъзнавам Твоето присъствие, което ме подкрепя всяка секунда. Помогни ми да Ти дам първото и най-доброто от себе си.

Лило попита приятеля си Рангел:

– Знаеш ли, че перо и камък пуснати във вакум, където няма външно налягане, ще паднат едновременно на земята?

– Изглежда нелогично, – повдигна вежди Рангел.

– Така ти се струва, защото камъкът в ръката ти се усеща по-тежък от перото, – поясни Лило, – но това е научен факт.

– Защо ми привеждаш този пример? – повдигна рамене Рангел.

– Понякога начинът, по който Бог иска от нас да живеем, също изглежда нелогичен. Библията е пълна с насоки как да живеем различно, – разясни Лило.

– Тя е пълна и с примери за това какво се случва, когато игнорираме Божите инструкции и избираме да живеем по свой собствен начин, – добави Рангел.

– И това не завършва много добре, – поклати глава Лило, – защото Божите пътища са по-добри от нашите. Когато казваме, че Бог е свят, имаме предвид, че Той е съвършен, създал е живот и има план да възстанови нашия свят.

– Кога според теб имаме изцеление? – тръсна глава Рангел.

– Когато срещнем любовта на Исус, – бързо отговори Лило.

– Любовта на Исус?! – повтори като ехо Рангел.

– Можем да се доверим на Божията справедливост, която възстановява това, което е счупено, – уточни Лило.

Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.