– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.

Младен се готвеше за стандартния си дванадесети изпит. Той не бе отличник, но не бе и посредствен.

Един ден учителят Григоров го попита:

– Как върви подготовката за изпита?

– Много добре, – убедително отговори Младен.

– Но ще се провалиш, – Григоров строго смръщи вежди.

Това обезкуражи и нарани Младен.

Той не знаеше, че по този начин учителят му се стреми да мотивира учениците, за да се справят по-добре на изпита.

Думите, които излизат от устата ни, могат да бъдат утешителни или болезнени и ако не внимаваме, те могат дори да причинят бедствие в живота на хората.

Нашият език има силата да съсипва човек, дори до смърт или да говори думи, които назидават и дават необходимия живот.

Езикът ни само предава това, което се случва в ума ни.

„От това, което изобилства сърцето ти, говорят устата ти“.

„Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.

Ако съкровищницата на сърцето ми е пълна с Божията доброта, тогава тя изтича навън. Но ако съкровищницата на сърцето ми е пълна със зло, с горчивина или негодувание, тогава устата изрича лоши неща.

Важно е да контролираме езика си и да говорим това, което е правилно и добро.

Нека ограничаваме боклуците от този свят, които ни изпълват, и вместо това да се изпълним с Неговото присъствие и Неговото Слово.

Само Неговото Слово, което е в сърцето ни, ще ни предпази от това да съгрешим пред Бога.

Мирон бе навел глава:

– Израснал съм с убеждението, че това колко струвам, трябва да се заслужи. Много рано научих, че добрите резултати носят похвала, когато се провалиш всички те гледат накриво.

– И ти смяташ, че Бог действа по същия начин? – попита го Павлин.

– Живял съм до сега така, сякаш Неговото удоволствие зависи от моята последователност, дисциплина или доколко съм бил полезен.

– Бог не те е избрал, защото си много впечатляващ, – коригира го Павлин. – Божият избор е започнал от Неговото сърце. Много преди да си го осъзнал, Той те е познавал, мислил е за теб. Господ решава да станеш част от Неговото семейство, а не твоята автобиография.

– Нима това обезсмисля усилията ми? – попита плахо Мирон.

– Ти се подчиняваш, служиш и растеш, не за да получиш Божието признание …..

– А за какво? – прекъсна го Мирон.

– Ти вече го имаш, – плесна с ръце Павлин.

– И сега какво? – Мирон стоеше объркан пред приятеля си.

– Твоят живот е започнал не с постиженията ти в него, а с Божието желание да те нарече Свой. Запомни това и го положи дълбоко в сърцето си, – посъветва го Павлин.

– Изглежда трябва да поправям много неща, които грешно съм усвоил, – поклати тъжно глава Мирон.

– Господ във всичко това ще бъде с теб, – насърчи го Павлин. – Ще те подкрепя и води. Просто трябва да Го следваш.