Тази нощ Димитър беше сам. Уви се в одеялото и се загледа през прозореца Луната светеше ярко в небето. Неспокойни мисли се въртяха в главата му. Мрачни спомени изпълваха съзнанието му. Най-накрая заспа.
Когато настъпи утрото, той потегли отново. Вървеше без да мисли. Вървеше, но не знаеше къде отива. Нямаше цел, нито посока.
Изведнъж пред него се изпречи долина изпълнена с камъни. Те бяха малки, големи….. струпани на по-големи или по-малки купчинки.
Димитър седна под едно дърво и опря гръб на дебелия му ствол.
„Какво ли отбелязват тези камъни?“ – помисли си той.
Замисли се за собствените си стремежи, за опитите да бъде забелязан, желанието да получи признание…. И всичко това беше вършил поради една неудовлетворена нужда, искаше да се почувства значим.
„А може би тези камъни бяха болки, мъки, товари, премеждия, прегради, …. – Димитър се засмя. – Какви ли откачени мисли могат да дойдат на човек като мен, отчаял се от живота ….“
– Има ли смисъл да живея? На кого съм нужен? Всички ме изоставиха. – Димитър крещеше в умълчаната долина.
Той затвори очи и усети нечие присъствие. След това чу съвсем тих глас:
– Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.
Димитър трепна. Гласът продължи:
– В долината на мрачната сянка ако ходиш, няма да се уплашиш от зло, защото Аз съм с теб.
Димитър падна на колене и се разрида;
– Прости ми, Господ! …… Помогни ми …….Знам, че много лоши неща съм вършел …..моля те върне ме отново при Себе Си …..