Съществува един доста интересен паметник. Бих го нарекла просто „Ужас“.
Трудно ще намериш  човек, който, виждайки паметника за първи път, не бих казал,: „Какъв кошмар!“
Първоначално създателите на паметника вероятно са искали да направят място, където тълпи да идват, за да си направят сватбени фотографии. За това е измислена и такава форма във вид на арка. Все едно влюбените се привличат един към друг и се сливат в една целувка.
Абсолютно неестествените пози, непропорционалността и непривлекателността на фигурите е породило различни хумористични наименовния като: „Камасутра от Освиенцим“, „Любовен гладомор“, „Жертви на анорексията“, „Глисти в несвяст“…..
Студентите, когато си уговарят среща около него обикновено казват: „При глистите“.
Хората от Харков „обичат“ този паметник. В един от форумите за този паметник се казва:“Авторът е искал да предаде идеята, че за влюбените единствената опорна точка е целувката“.

Английският писател, поет и писател Ръдиард Киплинг е известен у нас с книгата си „Книга за джунглата“. През 1907г. Киплинг получава Нобелова награда.
Но навярно не сте чували доста интересни факти за живота на този човек! Ето и някои от тях.
Своето име Ръдиард, Киплинг е получил от езерото, където родителите му са се запознали.
Политическата позиция на Киплинг е причина за изключването му от литературните кръгове. Наричали го „поет казарма“, „бард на империализма“ и „литературен хулиган“.
В пансиона за деца, където бъдещия писател е прекарал 6 години, живота му е би много суров и жесток. Киплинг заявява по-късно, че би изгорил този дом, а пепелта би поръсил със сол.
Интересното е, че Ръдиард Киплинг можел да пише само с черно мастило.

Най-често човек изхвърля боклук и замърсява природата.
Много рядко, но понякога изхвърленият боклук се превръща в нещо необичайно красиво.
Има едно такова интересно място. През 20-те години на ХХ век плажната ивица във Форт Браг, щата Калифорния се е превърнала в бунище.
С времето водата превърнала масата от битово стъкло в разноцветни, полупрозрачни камъчета.
Така се образувал Стъкления плаж.

Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.

В един ресторант пристигнали трима репресирани. Седнали на една маса, ядат, пият, разговарятпхапнали и започнали да сиговорят. Но ето че срещу тях седнал един господин, човек с почтена външност, на същите години, И когато казвали нещо за мястото, където са били интернирани, той все се ослушвал. Намесил се в разговора им и запитал нещо. От дума на дума, се оказало, че и той е бил там.
— А знаете ли за……?
— Че как да не зная, живял съм там.
—А Дима Василева познавате ли?
— Как да не я познавам!
— Извинявайте, да не би и вие да сте били заточени?
— Да, имах нещастието да пострадам, а вие?
— Ние всички сме заточеници от  процеса на четиринадесети декември. Странно е, че не ви познаваме, А как е фамилното ви име?
— Петров.
— И сте съдени също на четиринадесети?
— Не, аз за осемнадесети.
— Как тъй за осемнадесети?
— На осемнадесети септември……. за един златен часовник. Бях наклеветен, че уж съм го откраднал и пострадах невинно.