Въпреки всичко този човек се наслаждаваше на живота. А околните, поне той така мислеше, се радваха на съществуването му. Но тази взаимна радост трябваше постоянно да се поддържа „от разстояние“.
Защото той имаше един лош навик или по-точно, ужасна пристрастеност. Абсурдно влечение към откровеността, с която заобикалящият го свят нито бе свикнал, нито мислеше да свиква. И тази нелепа мания да бъде откровен му навличаше множество проблеми. Човекът казваше: „Аз съм добър в професията си“ и хората му лепваха прозвището „самохвалко“.
Рискуваше в ситуации, от които други гледаха да избягат и го наричаха „всесилен“.
Хвалеше се с честно постигнатите си успехи и околните го наказваха за суетата му.
Биваше искрен, като казваше: „Не искам да те виждам“ и събеседникът му надаваше вик, че е агресивен.
Спираше да посещава местата, където не искаше да ходи и го обявяваха за темерут.
Отказваше да лъже и го сочеха с пръст заради жестокостта му.
Отказваше да бъде „като всички“, за да не се обезличи и всички го обвиняваха, че иска да бъде център на внимание.
Той, колкото и странно да звучи, никога не можа да разбере никого!
Какво остава от живота на токова човешко същество? Тогава се питаш: Струваше ли си този живот?

Между индианските вождове имало един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако си помислите, че той е бил дивак, размахващ  томахавка, ловец на скалпове. Бил е много културен човек, изобретател на индианската писменост.
Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят зъби на мамонт.
Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали, тяхното американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал!
И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“.
По-късно станало ясно, че и едното, и другото име са неправилни, тъй като новото дърво представлявало нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго. Такова, каквото си е имало и по-рано известното дърво от този род „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя.
Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка.

Един съвет гласи: „Бъди опашка сред лъвовете, но не и глава сред лисиците“,
т. е. .незабележим сред личните, отколкото съмишленик на недостойните, за
да изпъкнеш сред тях.
Не веднъж се е подчертавало, че е по-добре да страниш от блясъка на славата
и да избягваш постове, които привличат погледите. Едно от нещата скъсяващо
дните на човекът е възгордяването.
Властта ограбва ония, които я приемат.
Идеята не да се внуши бягство от отговорност на висок пост, а да се осъди
продиктуваният от себични подбуди стремеж към него. Това сполучливо е
изразено в един афоризъм: „Няма ли около теб човеци, бори се да бъдеш
човек.“

Един човек четел Библията, докато пътувал във влака. Изведнъж на лицето му се появило удивление.
– Това е интересно, – промърморил човекът, – така и трябва да бъде.
– Какво толкова интересно прочетохте? – попитал младежът седящ до него.
– Господ е разделил Червеното море и евреите са преминали по-сихо. Това е истинско чудо! – възкликнал четящият.
Младежът се засмял и казал:
– Глупости, учените казват, че тогава водата е била до колене.
Мъжът продължил да чете по-нататък. Изведнъж скочил:
– Но това е много яко!
Младежът недоверчиво надникнал в книгата:
– Какво толкова е станало пък сега?
– Там , където водата е била до колене, както твърдяхте вие, Бог е потопил цялата египедска армия._

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.