Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Те дълго пиха чай и похапваха гевречета. Разговаряха за работите си и „за живота“. Преди да си кажат довиждане, Румен внезпно се обърна към Камен и го попита:

– Камене, ти нали си кръстен?

– Да. Защо питаш?

– Заведи ме утре на църква. Аз също искам да се кръстя.

Камен запремига изненадано. Той познаваше приятелят си много отдавна. Относно кръщението и Бога си бяха говорили не веднъж, но до сега Румен беше непреклонен. Той смяташе, че това не е за него.

– Какво те е осенило? Каква е тая благодат, дето те е споходила? – засмя се Камен.

Румен въздъхна и вдигна рамене:

– Прочетох някъде, че когато човек не е кръстен, Бог дори не предполага, че той съществува. И нищо не знае за делата му, нито за самия него. Та си помислих, че е по-добре да съм пред погледа му. Той знае и вижда. Нека Сам реши, кое е било повече – доброто или лошото…

– Интересен начин на мислене, – каза Камен. – Наистина, не можеш да се скриеш от Него. Неведоми са пътищата Господни.

След това дълго време си поговориха за Бог, за Неговата прошка и благодат.

Румен прие кръщение още на другия ден в една малка църква. Всичко мина скромно и тихо, в интимна обстановка, а обредът не отне много време.

Когато излязоха от храм, Румен изпита облекчение и голяма радост. Очакваше го нов живот, в който той нямаше да бъде същия, както до сега.

Слънцето щедро обливаше лицето му, като нежна милувка, на Този, който бе срещнал сина, който се бе изгубил, но сега, слава Богу, се намери…..

Важното е да разберем, че ако искаме да избегнем нещо, закъснението е един от начините за избягване, ние не искаме да го правим.
Има ли човек, който би закъснял да отиде до тоалетната?
Това звучи даже смешно. Такова нещо е трудно да се случи. Това е физиологична нужда, която за нашия организъм се явява изключително важна.
Ако в живота си имате неща, които вие не смятате за важни, защо си губите времето за тях?
Трябва да престаните да вършите това, което за вас не е важно!
Но трябва да се съобразяваме и със следното. Боли ви зъб и трябва да отидете на зъболекар. Това е неприятно за вас, но има и нещо друго.
Тук влияе друг принцип. Трябва правилно да разграничим кое е важно за момента и кое не. Такъв филтър ни е необходим, независимо от предпочитанията ни.

Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.