Матей се роди с диагноза артрогрипоза. Това заболяване засяга опорно двигателния апарат. Характеризира се с деформация на крайниците, недоразвити стави и мускули, а също и фиброза. Най-тежката форма е свързана с нарушение на почти всички стави, включително и тези на челюстта.

Лекарите веднага казаха на майка му:

– Детето няма да живее дълго и трябва да се приготвите за погребението му.

Околните си шепнеха тихо:

– Защо изобщо го храни? И без това всичко е напразно.

Въпреки всички прогнози Матей оцеля. Той имаше силно деформирани ръце и крака, а главата му е толкова много извита назад, че опира гърба му.

Когато бе малък той постоянно търсеше подходяща работа за себе си. Матей не искаше да бъде в тежест на другите.

Колкото и странно да е, той успешно завърши училище, а след това университет със специалност счетоводство. Започна да изнася и лекции за мотивацията, които имаха голям успех.

– Ние никога не се отнасяме към него като непълноценен човек, – казват членовете на семейството му. – Ако той поиска да прави нещо, което правят и другите, ние не го спираме, независимо от това, че не може да ползва инвалидна количка поради заболяването си и трудно се придвижва.

– Той дълго ме молеше да ходи на училище наравно с другите – каза майка му – и аз му позволих.

През целия си живот Матей е трябвало да адаптира с изкривеното си тяло към света около него. Но сега той е успял  напълно да се приспособи и се чувства като нормален човек.

В момента Матей се занимава със счетоводство и дава консултации, чрез телевизията, мобилния си телефон, компютъра и Интернет.

Сега той работи като счетоводител и е се проявява като отличен оратор. Матей живее пълноценен живот. Той има много приятели, които го подкрепят.

Един монах бил в напреднала възраст и си казал:

– Нуждая се от мазнина.

И посадил  маслина.

– Господи, – молел се монаха, – тази маслина се нуждае от дъжд, за да се укрепят нежните ѝ корени. Изпрати топли и благотворни дъждове“.

И Господ изпратил златен дъжд.

– Господи, – молел се монахът, – моето дръвце се нуждае от слънце. Изпрати ми слънце, моля Те.

И слънцето засияло със златните си лъчи между дъждовните облаци.

– Сега то се нуждае от студ, за да се укрепи тъканта му, – извикал монаха.

И дървото се облякло в брилянтен скреж, но през нощта умряло.

Тогава монахът отишъл при негов събрат монах, за да сподели своето странно и печално преживяване.

– Аз също посадих дърво, – казал му другият монах, – виж как е разцъфтяло. Но дървото си поверих на неговия Творец, Бога. Създавайки го Той знае по-добре от мен, ограничения човек, какво му е потребно. Аз не поставих условия, не му определих пътя и не дефинирах средствата. Господ сам изпрати за него всичко необходимо. Аз така и го помолих: Изпрати бури, слънце, вятър, дъжд и студ за негова полза, както намериш за добре. Ти си го сътворил, Ти знаеш най-добре, от какво се нуждае то.

За това могат да помислят сериозно обичащите физиката, ако не са го знае ли отпреди.

Човек ако обръща внимание на малките неща край себе си, би стигнал до интересни изводи.

Ако машинист на тежък товарен влак се опитва рязко да тръгне напред, то влакът изобщо може и да не тръгне.

Ето и обяснението на това явление.

Това става защото сумарната сила на триене в покой, действаща върху колелетата на вагоните от страна на релсите, превишава силата на приплъзване на водещите колела на локомотива.

Често машинистът трябва първоначално да даде назад, за да облекчи напрежението в механизмите за съединяване на вагоните и едва тогава задвижва влака напред, придвижвайки вагоните един след друг.

Представяте ли си хора от едно населено място да живеят в една сграда? Не става дума за казарма. Дори помещенията  в казармата са разделени на малки постройки.

Населението на град Уитиер в Аляска се състои от 217 човека. На практика всички хора от това населено място живеят в една 14 етажна сграда.

В това здание са разположени всички необходими организации: кабинета на кмета, болницата, полицията, пощата, магазини и Методистка църква.

Училището се намира отделно, но е свързано с дома чрез топли преходи.

Във всяка страна хората имат особено отношение към полицаите. На много места такива униформени мъже всяват страх. Дори човек да не е направил някое престъпление, сърцето му се свива, когато види наблизо полицай.

И все пак ….

Николов и Стефанов бяха дежурни през деня. Те патрулираха по една от улицата, когато забелязаха спряла линейка, пред една от къщите. Двамата бързо се насочиха към мястото.

Николов се обърна към една жена, стояща наблизо:

– Какво се е случило?

– Горката майка, – каза жената, – критично е намаляло нивото на кръвната ѝ захар. За това бе извикана линейка.

– Какво ще правят петте ѝ деца сами? – каза един дядо, който неусетно се бе приближил.

– Защо децата са останали сами? – попита Стефанов.

– Лекарите казаха, че майката трябва незабавно да постъпи в болница, – каза жената.

– Казахте, че има пет деца, – намеси се Николов, – те сами ли живеят с майка си?

– Не, но баща им е на работа и ще си дойте след два-три часа, – уточни жената.

– А близки и роднини нямат ли наблизо? – попита Стефанов.

– Те скоро се преместиха тук. Идват от другия край на страната, – каза жената. – А за близки не съм чула да имат. Гледам ги всеки ден, сами се справят  с всичко. Как издържа тази жена и сега ѝ се чудя. В къщи имаме само един калпазанин, но не можем да се справим с него, а тя с пет…. Как се оправя, само Бог знае.

Николов и Стефанов се спогледаха. Когато всички любопитни се прибраха по домовете си Николов каза:

– Колега, какво ще кажеш да видим тези деца. Не бива да ги оставяме без надзор. Току виж направили някоя пакост.

Стефанов вдигна рамене и каза:

– Добре, да вървим! Да видим какво правят!

Двамата полицая съвсем не очакваха, че децата са толкова малки. За тях наистина трябваше да се погрижи някой.

– Навярно баща им ще си дойде скоро, щом разбере, че жена му са я откарали в болница, – каза Николов. – дай да позанимаем децата, виж какви симпатяги са.

И двамата останаха. Заиграха се с децата. По едно време едно от тях каза:

– Искам да ям.

Стефанов се засмя и му отговори:

– Добре, юнако. Сега да видим какво можем да сготвим с колегата.

Може да ви се стори смешно, дори странно, но двамата мъже нахраниха децата, даже измиха и съдовете. След това смениха напиканите памперси на някои от по-малките.

Когато бащата на децата се прибра, той не можеше да се начуди на станалото.

– Благодаря ви. Чудесно сте се справили, – засмя се бащата. –  Най-малко помощ съм очаквал от полицаи ….