Петър имаше лозе. В него имаше една смокиня.

Той често идваше на лозето си и разгръщаше клоните на смокинята.

– Трета година виждам това дръвче в лозето си, но на него няма никакъв плод, – каза Петър на човека, който се грижеше за лозето му. – Отсечи я, защо да заема само място.

– Петре, остави я и това лято, – помоли го лозарят. – Ще разкопая около нея и ще насипя малко тор и тогава ако не даде плод, ще я отсека.

Лозарят щеше да копае около корените на дървото, за да стимулира плододаването.

Така щеше да шокира малко дървото с лопатата, за да го събуди и то да направи това, което е предназначено да прави.

Лозарят бе търпелив и състрадателен.

Той искрено желаеше да отложи отсичането на дървото, за това се стремеше да му подейства и то да даде плод.

Така действат Божията благодат с преобразяващата сила на Кръста.

Бог дава достатъчно възможности, за да се събудим и да действаме според Неговата воля.

Цветан бе излязъл с Драгой на разходка.

– Бог е създал човека по Свой образ и подобие, – ентусиазирано говореше Цветан.

– Това означава, че всеки, независимо от неговия статус, възгледи или житейски опит, има стойност, която е невъзможно да се загуби, – поясни разбирането си Драгой.

– Човечеството като добродетел е способността да виждаш другия човек не като проблем или като функция, а като носител на Божия образ, – отбеляза Цветан.

Драгой продължи със разсъжденията си:

– В този свят сме оценявани в зависимост от нашите постижения, ефективност или популярност, но ние трябва да се отнасяме към другите не като към средство, а като цел.

– Това означава не просто да защитаваш живота, – Цветан размаха неспокойно ръце, – а да го почиташ с думите, възгледите и начина, по който се отнасяме към него.

– В крайна сметка човечеството не е слабост, – поклати глава Драгой. – Става въпрос за силата да признаеш стойността на всеки човек, дори на тези, които не могат да ни дадат нищо в замяна.

– Много ми е трудно да виждам стойността в хората, с които трудно се справям, – призна Цветан.

– Човешкият живот е ценен и това се отнася за всички хора, без изключение, – подчерта Драгой.

– Как ми се иска, когато някой мисли или говори за мен, да има повече светлина и доброта в живота му. Не е нужно да ми благодари гласно, важното е да я има в сърцето си.

– Трябва да виждаме Божия образ във всеки човек, – обобщи Драгой. – Нека живеем така, че тези край нас да не се чувстват отхвърлени и незабелязани.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.

Жегата едва се понасяше. Васко и дядо му бяха седнали под сянката на големия орех сред двора.

Старецът погледна внука си и го попита:

– Какво ще мислят за теб хората, когато си отидеш? Какво ще говорят тези след теб?

– Кое е най-доброто в случая? – попита Васко.

– Да те запомнят като човек, който е живял с вяра в Бога, – отговори дядото.

После поглади мустака си и продължи:

– Трябва да предадеш щафетата на истината, която води към вяра на следващото поколение.

– А ако си неженен или бездетен?

– Макар че не можете да я предадете на собствените си деца, предай я на нечии други. Възможностите са безгранични.

– Не съм се замислял до сега за тези неща, – призна си Васко.

Старецът се усмихна, потупа внука си по рамото и добави:

– Така че,….. предай я по-нататък.