Случва се понякога майките да изпаднат в отчаяние, та те не са от желязо. Обикновено това става след верига от събития.

Сутрин е. Диди дълго време седя в банята, а след това заявява категорично на майка си:

– Не искам тази рокля, дай ми онази, с която бях вчера.

– Но тя е изпрана и сега съхне на простора, – спокойно обясни майка ѝ.

Как да е двете се споразумяха и Диди облече предложената ѝ рокля. Но когато дъщерята седна на закуска, дълго рови в чинията си, в която имаше пържени яйца, а за капак на всичко изтърва филията с масло на земята.

В това време  техника звънна по телефона и доста грубо заяви на Елена Данаилова:

– Няма да дойда днес, утре ще се видим.

Той не дочака възраженията ѝ, а продължи настъпателно:

– Вие сте много, а аз съм само един.

Елена позвъни във фирмата на техника. От там я успокоиха:

– Ще видим какво можем да направим за вашия случай.

Поолекна ѝ, но остана малка утайка от огорчението.

Тя отвори хладилника и настръхна. Кокошката, която бе купила вчера и щеше да приготви за обяд, миришеше много лошо.

– Сега къде да изхвърля това? – започна да нервничи Елена.

Като добра майка и домакиня Елена съчини на бързо обяда „от въздуха“. След това поигра с дъщеря си.

Дойде време да прибере баткото от училище. Елена оставя дъщеря си да играе, но на малката и трябваше куко. Диди сяда на него половин час, без да става. Майка ѝ я обиколи с любимите ѝ играчки и хукна към вратата.

След малко Елена се върна с по-големия, огледа всичко и въздъхна отчаяно:

– Пак трябва всичко да оправя.

Диди и Ники седнаха на масата да обядват, но се скараха. И за какво? И двамата искаха да ползват една и съща лъжица.

Елена се опитва да ги успокои:

– Ники, дай на Диди лъжицата, ще ти дам друга.

– Но аз първи си я взех, – промърмори недоволно Ники и посягна да я грабне.

– Тя си е моя, – не отстъпваше малката.

Тук Елена не издържа:

– Като си най-малката, това не означава, че светът се върти около теб, – скара се тя на Диди. – Като животните сте. Живея в някакъв зверилник. Ходя след всеки от вас, чистя, прибирам, готвя….  И как се отнасяте към храната и чуждия труд? ….

Елена крещеше неудържимо, разрита играчките по пода, събори книгите от бюрото, хвърли дрехите от дивана на пода, седна на един стола и ……..

Видът ѝ сякаш казваше: „Правете каквото искате вече …“

На масата стана тихо. Диди се разплака. Ники подаде лъжицата на сестра си и съчувствено погледна майка си.

– Хайде да се наядем, а после да нарисуваме всичко, което сме изяли, – каза Ники на Диди.

Малката погледна брат си с разплакани очи и кимна с глава.

– Давай, ти си зоопарк, – каза весело Ники, – а устата ти е клетка. Да подгоним тигъра в клетката. А сега дойде и слона. Бързо го пускай вътре…..

Елена ги погледна и се разплака.

Диди стана от стола, дойде при майка си и я прегърна. След това ѝ се усмихна и каза:

– Ти си най-добрата майка.

Ники се молеше „усърдно“ сутринта:

– Господи, помогни ми. Знам, че в мен живее тази сила, която е възкресила Исус от мъртвите. Тогава защо тя не може сутрин да ме вдигне от кревата.

След това Ники седна на масата и бързо изяде закуската си. Когато се сети, че не се е помолил преди ядене, за да му е чиста съвестта каза:

– Господи, благослови храната, която вече е в мен.

От момента на откриването си и до сега пещерата „Венеца“, намираща се близо до село Орешец, е станала много популярна и предизвиква интереса, както на български, тъй и на чуждестранни туристи.

Тази пещера може да побере от 12 до 16 човека. Пътуването из нея трае около 30-40 минути.

За да се влезе в тази красива пещера е необходимо да се подаде молба.

Пещерата е дълга 200 метра. Тя предлага за разглеждане различни пещерни образования, които са оцветени в различни цветове.

Пещерата „Венеца“ е открита съвсем случайно през 1970 г. по време на взривявания около нея.

От тогава тя е била затворена, но сега е благоустроена и открита за туристи.

В близко бъдеще пред входа на пещерата се очаква да бъде отворен ресторант, който ще предлага вкусна храна и освежаващи напитки.

Пингвините живеят предимно в Антарктика, където средната лятна температура е минус 30 ° C, а през зимата е минус 60-70 ° C.

Птиците гнездят на земята и ловят риба в океана, но не се превръщат в ледени висулки. Как го правят, учените едва сега са разбрали.

Устойчивостта на пингвините към студа се дължи на особената структура на перата им.

Специалисти в областта на околната среда, инженери и технолози от редица университети и лаборатории в Китай внимателно са проучили образци на пингвинови пера, а след това създали мембрана от нановлакна, притежаващи аналогични свойства.

За проучването учените са взели няколко пера от пингвините на Хумболт, гнездящи на бреговете на Чили и Перу, и добиващи храна в студените океански течения.

По време на експеримента изследователите са разрязали перата на малки части 4х4 мм и след предварителна подготовка ги поставили под електронен микроскоп, което им помогнало много внимателно да изучат структурата им.

Оказало се, че те са покрити с мрежа от брадавички, които имат зъбци и малки кукички. Такава структура отблъсква водата и освен това не позволява по тях да се полепят различни вещества.

Създадената мембрана от нановлакна, по подобие на перата на пингвините, може да се използва, за създаване на тъкан, която е устойчива на заледяване.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.