Няколко весели жители на Ашвил си направили на улицата импровизирана водна пързалка, която се радвала на голям успех сред всички съседски деца.

Даже някои възрастни не устояли на изкушението и няколко пъти се плъзнали по пързалката, но се намерили и хора, които не били доволни от тази идея.

На някои била толкова чужда тази веселба, че повикали полиция с искане да се закрие тази импровизирана пързалка, защото пързалящите се на нея силно шумели.

Но нещата не тръгнали по сценарий. Полицаят дошъл на  мястото, оценил обстановката и приел необичайно решение. Не закрил пързалката, а се присъединил към забавата.

Когато офицери помолили от местните жители надуваеми лодки и торби за боклук, на които можели да се плъзнат надолу по пързалката, те не повярвали на ушите си.

Не е изненадващо, че веселите служители на закона станали герои на деня и се помнели за дълго от пързалящите се по импровизираната водна пързалка хора.

Когато спасители от Виктория, Австралия, получили обаждане за ударено кенгуру от кола, веднага отишли на мястото на произшествието.

Безсърдечният шофьор успял да избяга, а самото животно за съжаление загинало. И когато спасителите вече мислели, че няма какво повече да направят там, Мелани Фрейзер забелязала малка ръчичка, която се подала от торбата на умрялото кенгуру.

Вътре се оказало съвсем малко телце, което по странен начин привлякло вниманието на хората, Мелани си казала:

– Колко страшно би станало, ако не бях забелязала малкото. То неминуемо щеше да бъде обречено на смърт.

Кенгурчето отвели в приюта, а после го предали на Кристина Гилмор, която се грижела за друго кенгурче останало без майка, което се казвало Нелсън.

Новият член на семейството нарекли Дейвън и Кристина се шегувала:

– Сега се чувствам като майка на две новородени синчета.

Въпреки, че Нелсън е по-голям от Дейвън, тяхната любяща „майка“ е уверена, че когато пораснат, добре ще се разбират.

Къщи разположени в крайбрежната зона на град Хаумоана, Северен остров на Нова Зеландия, се оказаха в сложно положение.

Вълните образували се от силния прилив, съборили огради и наводнили градини.

Най-мощните и високи вълни дори достигнали балконите, където  се виждали уплашените жители.

Сега хората трябвало да решат един много неприятен проблем. За тях най-доброто би било да напуснат опасната зона, но повечето от тях не са си направили труда да застраховат домовете си.

В началото на повярването Таня си мислеше, че Бог живее само в църква. Там имаше много хора, които се обличаха хубаво и се отнасяха с внимание един към друг. И според нея Бог ги наблюдаваше специално само в неделя.

По-късно, когато осъзна, че Господ е навсякъде, че Той обитава в тези, които са го приели в сърцето си и че Бог е винаги с нас и ни наблюдава, стана много по-щастлива.

Когато човек осъзнае, че Господ се интересува от него постоянно, всеки ден, той е истински щастлив.

Бог вижда сърцата ни и знае дори мислите ни, които са скрити за останалите хора.

Радва се, когато правим тайно добри дела, без да очакваме нещо в замяна. Например, да помогнем на възрастният ни съсед, който е напазарувал и носи тежка чанта. Да нахраним някой, който живее на улицата…..

Щастливи сме, че Бог не се намира на определен адрес и че не идва при нас само в определен ден от седмицата.

А ние търсим ли го всеки ден или само, когато сме в нужда?

Джерат Прангел работи като пазач в зоологическата градина Хеленсбург в Нов Южен Уелс, Австралия. От няколко години насам  от неговите довереници най-много се отличава самката алигатор Миси.

Скоро 25 годишният мъж установил, че на Миси много ѝ доставя удоволствие, когато я почесват под брадичката. И се държи почти като куче. Вдига главата си нагоре и широко се усмихва от удоволствие.

Това не е първата „кучешка“ постъпка, тъй като 7-годишната Миси, в детството си е отгледана от хора, които обичали да я водят на разходка с каишка.

Когато Джерат разказва за своята необичайна приятелка, винаги добавя, че тя е ласкава, колкото може да бъде ласкав един алигатор.