Зноят мощно поразяваше всичко живо, но под сянката на дърветата можеше да се намери закрила. Двама младежи, заклети философи, бяха намерили убежище под вековните дъбове в гората. Те не се притесняваха от горещината, защото  в главите им витаеха мисли, които искаха да споделят.  Градусът на мозъчните им функции изглежда превишаваше този на околната среда.

Петър, облечен във вечно синята си фанелка и протъркани дънки, бързаше да открие дискусията:

– Да предположим, че тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис, ако е с друга, чуваш звук. Ако е с по-друга, виждаш светлина, но има скорост, при която не се усеща мирис, не се различава звук или светлина. Изобщо не можеш да допуснеш, че го има. Но двата края се срещат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Дамян, играейки си с едно изсъхнало клонче, което беше взел от земята.

– Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновремено, – опита се да обясни Петър.

– Така е, – съгласи се Дамян, въпреки че още неразбираше какво има в предвид приятелят му.

– Но ако се движи още по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновремено, – очите на Петър блестяха от възникналите мисли. – Това нещо ще е над всички други тела. То е толкова бързо, че е в покой. Толкова истинско, че изобщо представа да бъде тяло.

– Най-бързото нещо, което докосва сетивата ни е светлината, – разсъждаваше на глас Дамян.

– Забележи, – въодушевението на Петър растеше със всяка минута, – всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея. Така че за нас тя е границата, последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерно голяма за нас.

Двамата дълго мълчаха вгледани в зелените корони на дърветата. Погледите им бяха насочени натам, но мислите им витаеха другаде.

Петър излезе от унеса си и каза:

– Ако тялото е движение и неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, това за нас е нищо. А онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като вода. Може да го да го докосва, да плува в него. Онова, което наричаме твърди неща – плът или земя, за него ще бъде по-разредено, нещо като облак. А за нас това нереално тяло ще минава през стени и камъни. Онова, което за него е истинска светлина, изпълва всичко и то се потапя в лъчите ѝ. А за нас това е черната пустота на нощното небе.

– Тези неща са странни, – въздъхна Дамян – и излизат извън обсега на нашите сетива, а ние се опитваме да прозрем същността на Бога, Творецът на всичко видимо около нас.

Горещината отслабваше с приключването на деня, но потокът от мисли в човека е неспирен, устремен към откриване на недостигането, разширяващо границите на знанието му.

Тинка беше много бъбрива. Но за разлика от много бърборковци, тя беше и добър слушател. В болницата изслушваше пациентите, които седяха под сянката на пейката в горещите летни дни или по леглата, когато беше навън студено. Обичаше да се шегува. Плясваше по гърба всеки. който я разсмиваше. Всички я смятаха за чаровна.

Всичко това беше докато до нея беше съпруга ѝ. Когато той изчезна, другите жени не искаха това чаровно създание да се навърта край мъжете им.

Така тя загуби всичките си приятели. Бягаха от нея, като от чумава. „Приемите“, които тя организираше с мъжа си, на които канеше съседите, спряха. Вече не я канеха на рождени дни или по друг някой празничен повод.

По празниците, пред вратите на другите хора спираха коли, хората се прегръщаха и се поздравяваха, а тя стоеше в къщи с децата си.

Дълго време децата ѝ смятаха, че Нова година е семейно тържество, на което сладоледът се заливаше със шоколадов сироп, а телевизорът заглушава шума, който идва от съседите.

По-големият ѝ син много се изненада, когато разбра, че приятелите му използват тази нощ, да опитат домашните запаси от алкохол, докато родителите им официално облечени отиваха някъде.

– Какво, на Нова година седиш в къщи и киснеш край полата на майка си? – присмиваха му се те.

– Да, – смутоляваше засрамено момчето.

Всъщност чаровната му майка, след като беше загубила съпруга си, стоеше в къщи сама.

В шест нации в света жените са главни, но не във всичко.
Това, че обществото може да се управлява и развива в рамките на своя вид без мъжки индивиди е доказано още при мравките. Това се потвърждава и от древните гърци в легендите им за амазонките.
Жената на средна възраст в повечето страни е локомотива на икономиите и пазител на семейните традиции, гарантираща оцеляването на рода.
Света управляват мъже със саби и пари в сянка, но дамите го правят открито. Матриархатът в днешно време е особено колоритен в тези общности, които са слабо интегрирани в съвременната цивилизация, предлагащ последните „дивите“ пророци и божества от мъжки род.
Това наследство по женска линия, всемогъществото на баби и още много интересни явления и традиции не е лошо, някои от тях, да се опитат и в западните нации.
Етническа група на Мосуо живееща в китайските провинции Юнан и Съчуан, в подножието на Тибет, е може би едно от най-известните матриархални общества, които са оцелели до наши дни.
Те живеят в големи семейства в огромни и укрепени имоти. Главата на всяко от семействата е матриарх, чиято дума е законът. Рода се води по женска линия, а имотът се прехвърля от майка на дъщеря. Дамите на нацията като цяло оглавявани бизнес и взимат ключовите решения, оставяйки останалата част от политиката на мъжете. Децата растат в домовете на майките.
Сред мосуо са приети браковете, при които жената сама избира мъжа си, а после му ходи на гости. Освен това жената и мъжът живеят в различни семейства и никога не спят под един покрив. Често се оказва, че децата не знаят кои са техните бащи, защото майките често променят партньорите си. Основна грижа за малки деца пада върху раменете на  по-големите братя, които дори наследството няма да получат в края на краищата.

Умрели три баби и се възнесли на небето. Срещнал ги Свети Петър и ги предупредил:
– Ще ви задам един въпрос, ако правилно отговориите ще отидете в рая, иначе в ада.
Въпросът бил: Какво е това Пасха?
Първата баба казала:
– Това е много хубаво нещо. Всички хора излизт на парад, носят знамена и балони, а от подиума други им махат с ръце.
Свети Петър възмутен казал:
– Отивай в ада!
– О, това е такъв хубав празник, – запонала втората баба притеснено, – украсява се коледна елха, раздават се подаръци, идва дадо Мраз със Снежанка …
Реакцията на Свети Петър бил светкавична, той изпратил втората жена при първата.
Започнала тържествено третата баба:
– Великден произхожда от еврейския празник Пасха. Тогава си спомняме мъките, смъртта и възкресението на Христа. Юдеите го хванали и той бил осъден да бъде разпнат на кръст. Той умрял на Разпети петък. Тялото Му свалили от кръста и Го положили в една пещера, а входа ѝ закрили с камък.
Свети Петър бил поразен:
– Браво, вие сте само за рая, колко много знаете!
Но бабата продължила:
– И в края на всяка зимата Христос премества камъка от входа на пещерата и поглежда сянката си. Ако тя е дълга означава, че и зимата ще бъде дълга …..

Слънцето жареше върховете на дърветата, а ние скрити в техните сенки вървяхме нагоре. Неусетно стигнахме една малка църква. В нея се вливаше внушителен поток от вярващи. Повечето бяха труженици на полето и предприятията със семействата си.

Въпреки мърморенето на някои от спътниците ми, че произнесената в църквата проповед е недодялана и бездушна, на мен ми подейства невероятно освежаващо.

Тук нямаше помен от престорено смирение. Богомолците изпълняваха своята част, като огласяваха с гласовете си малкото пространство в прослава на Бога. Те не издевателстваха над благородното и величаво звучение на псалмите и литургията, а бяха съпричастни към това, което вършеха.

Тук хората се молеха искрено, четяха се откъси от Словото, но най-хубавото беше, че цялата проповед звучеше свободно, а не се четеше със забит поглед в нея.

И с учудване открих, че си повтарям думите на Яков: „Истина е, че Господ присъства на това място! Това не е нищо друго освен Божий дом и това е врата към небето!“