Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

Защото в много молитви, без да подозирате, искате далеч повече, отколкото ви се струва. Това става обикновено ако не сте помислили предварително.

Добре, помолили сте се. Помислихте ли за какво точно се молите? Една молитва ли е това? Не, това са две молитви — едната, произнесена гласно, а другата — непроизнесена. Но и двете стигнаха до ушите на този, който ги чува и изречени, и неизречени. Какви са тези изречени и неизречени молитви? Нали изразявате едно желание в молитвите си.

Помислете върху това. Когато молите за успеха на своите дела и постъпки, бъдете внимателни, защото без да искате, може да навлечете беда на съседа си. Не вярвате ли? Ако се молите за дъжд, който е нужен за вашите ниви, вие същевремено се молите беда да сполети съседа ви, чиито ниви не се нуждаят от влага и дъждът може само да ги повреди.

Когато сте във война или участвате в конфликт, вие се молите за победа и утвърждаване на вашата истина, но помисли ли сте какво носи на другите, които са срещу вас? Смърт, вдовици и сирачета, разрушени домове, депресия, мъка ……

За това, когато се молите внимавайте какво точно искате. Все пак не живеете сами на тази земя.

Някои смятат, че свободата, която желаят ще дойде наготово отвън. Убедени са, че ако можеха да плащат по-малки данъци, имат само един съсед, който да не ги безпокои или ги управлява човек, на когото биха се доверили, света ще се промени и те ще бъдат щастливи. Но те жестоко се заблуждават.
Истинското освобождение винаги идва от вътре. Външната промяна е второстепенна, защото е лишена от главното.
Човек мечтае за това, което не притежава, гневи се, когато го победят и се въвличат в спорове, които понякога опират до ножа.
Все повече се убеждавам, че няма щастие без вътрешна свобода. Без вътрешно освобождение, външното се свежда до думи, които водят до измамни надежди и огромно желание да притежаваме….., което никога няма да бъде задоволено.
И така преследвайки щастието със същия успех, с който можем да уловим вятъра, присъстваме бавно в живота си, докато той свърши и накрая се оказва, че се е превърнал в шепа пепел.

Тя бе ревностна християнка, която съчетаваше сляпа животинска вяра с дръзки, земни, и типични за безверниците езически мисли и деяния. Накратко, в нея се съчетаваха две непримирими противоположности.
Веднъж се осмелих да я попитам:
— Забелязвам, че ходите много редовно на църква. Сигурно сте добра християнка.
— Че що пък не? — наежи се тя. — Че то от вярата си черпя сила, я! Ако не беше тая вяра, как щях да я карам, толкоз ми е тежък животът!
— Така е — съгласих се аз. — Животът гнети повечето хора. Но забелязвам, че въпреки вашата религиозност доста ви е тежко там, където живеете. Толкова ли са лоши съседите ви?
— А трябва ли да си държа езика, като ги дрънкат врели-некипели за мен? — рече тя разгневено. — То това не може да се изтрае от нормален човек! То не е човешко!
— Разбирам, разбирам — казах помирително аз. — Очевидно те говорят за вас много неща, които не би трябвало да говорят. Но трябва някак да се изтърпи. Нали в Библията се казва, че трябва да обичаме съседа си така, както обичаме себе си и ако ни ударят по дясната страна, трябва да подадем и лявата…
— Библията, та Библията! — избухна тя. — Как не, и аз зная Библията като всички други, че даже и по-добре, – всъщност тя не можеше да чете… – Зная и какво казва Библията. Ами какво да кажем за съседите, дето трябва да ме обичат, а ми се бъркат за всичко, без да им правя нищо лошо. Дано пукнат, дано! Как ще ми го обясните туй? Самата Библия казва „око за око и зъб за зъб“, и аз никога не го забравям. То е в същата книга!
— Права сте — съгласих се аз. — Наистина така пише в Библията. Но Христос друго казва. „Око за око и зъб за зъб“ е от Стария завет. А Христос казва, че неговият закон е нов.
— Няма нужда друг да ми го казва, щото аз си го знам много добре — отвърна заядливо тя. — Искам да знам, нямам ли право да защищавам себе си? Аз винаги се мъча да се спогаждам и все давам назаем сол, кафе, масло, … Сигур нямаше да има по-добра съседка от мен, ако тия, дето са наоколо, имаха повече ум! Свикнала съм на по-добро, преди да дойда тук.
Какво можех повече да й кажа? И замълчах. Мислите й бяха объркани, мимолетни и съвсем езически, подплатени с религиозни догми, които тя не разбираше, но пък се стремеше да ги приложи по някакъв странен начин към тежкото си ежедневие.
Интересното е, че дълбоката й религиозност влизаше в странно противоречие с основните й възгледи и поведение, с внушителните крамоли и изблици на гняв, които представляваха ежедневието й. Изключение правеше само богоизбраната неделя, когато ходеше на литургия и спазваше останалите си религиозни задължения с постоянство, което несъмнена би било похвално за всеки един католик.

Тези хора бяха се откъснали от корена си. Очите им шареха по света и се лакомяха за какво ли не. Всеки гледаше да надмине другия и се боеше да не бъде настигнат,  за това се отнасяше със съмнение към съседа си.
Техните деди и прадеди бяха селяни, едни пасяха добитък, други оряха земята и сееха зърно. Бяха привързани към земята си с невидими връзки. Очите им не шареха навсякъде и за това не се лакомяха за много неща.
А когато човек не се лакоми за много, той живее по-спокойно.  Не се трепе,  за да надмине някого и не умира от страх, че ще бъде надминат. Той се чуди и се радва, като научи, че съседът му е издоил от кравата си едно менче мляко в повече. Не се озлобява от това, нито се чувствува изигран, нито се замисля как да му напакости.