Диди и Боби се прибираха от поредното парти. Малко преди да стигнат моста над реката видяха група хора, които сечеха към водата и викаха уплашено:

– Там падна човек…

– Ще се удави ….

– Водите почти го заливат …

Диди веднага се обади в полицията.

И докато другите се чудеха какво да правят, тя заедно с Боби се втурна към моста. Двамата се изкачиха на железния парапет.

Боби скочи във водата. Доплува до човека, който бе в безсъзнание, след което го издърпа на брега.

Диди веднага се включи в реанимирането на удавника.

Човекът бе скитник, но двамата не се поколебаха да му помогнат. Това покори сърцата на хората, които бяха там.

Лесно е да минеш покрай хора, които се нуждаят от помощ, но са необходими любов и загриженост, за да гледаш на хората наоколо като на ближни.

Ако нямате милосърдие в сърцето си, имате най-лошия вид сърдечен проблем.

Предизвиквам ви! Потърсете неочаквана възможност, за да помогнете на някой в ​​нужда.

В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.

Мишо редовно се бореше със съвестта си, защото искаше да има мир в сърцето си.

Но мир не се постига, чрез отричане на това, което бе направил. Нито извиненията или опитите да се измъкне от отговорност. Така или иначе, въпреки нежеланието му понасяше последствията от неправомерните си действия.

Баща му често му повтаряше:

– Можеш да работиш усилено, за да бъдеш „добър“, но това няма да компенсира грешките ти. Докато не признаеш, какво си направил, няма да стигнеш до никъде.

Мишо не винаги бе съгласен да си признае, защото се страхуваше, че ще изпадне в нечии очи.

Изграждаше си алиби, измисляше извинения или се опитваше да се споразумее, но това не му помагаше особено много.

Гордостта държи всеки в тъмнина. За това слага маска и избягваме всичко, което може да го доведе до възстановяване.

Всеки, който иска обновяване е нужно да се изчисти. Достатъчно е само да признае това, което дълбоко в себе си знае, че е истина:

– Виновен съм. Направих …..

Когато човек признае грешките си, той спира да се бори, а това води до освобождение.

Какво облекчение е най-накрая да се освободиш от товара на своите лъжи и извинения, като ги признаеш.

Когато изповядате греха си, ще си възвърнете вътрешния мир и съкрушеният ви дух ще бъде обновен.

Изповедта е акт на честност и смелост. Това е желание да повериш себе си на милостта на един любящ и прощаващ Бог.

Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.

Вероника не един път бе слушала в църквата да казват:

– Говорете на хората за Исус. Това е нашето призвание на земята …

Но тя имаше проблем, страхуваше се и се опасяваше:

– Как да им кажа? Те могат да ми се присмеят и дори да не ме изслушат докрай?

За това Вероника се помоли рано тази сутрин:

– Господи, помогни ми да говоря на хората за Теб. Срещни ме с такива, които биха искали да чуят благата вест.

Този ден Вероника видя деца, които играеха в парка.

Божият Дух ѝ каза:

– Иди и им кажи за Мен.

Вероника взе да спори:

– Но те са деца. Не не мога …. Как ще им кажа. …. Те едва ли ще ме разберат …

И тя дълго време поднасяше оплакванията си на Господа, докато накрая реши:

– Добре ще отида.

Вероника бе много изплашена и стресирана до ужас. Цялата се изпоти.

И в това си състояние тя просто премина между децата без да проговори.

След това се обърна и си каза:

– Вероника, трябва да им кажеш нещо.

Тя погледна децата и им заговори:

– Не знам дали ще разберете това, което искам да ви кажа, но Бог ви обича. Той има за всеки от вас цел за живота ви.

Децата ѝ се изсмяха.

Но там имаше едно момиченце, което внимателно я слушаше.

И тогава Вероника разбра, че независимо от това, колко е била изплашена думите, които бе казала бяха докоснали сърцето на това дете, а Духът бе подействал.

Бог ни призовава да свидетелстваме.

И когато Божият Дух ни казва:

– Свидетелствайте!

Нека бъдем послушни.

Не винаги ще се чувствате комфортно, но не се спирайте да говорите.