Роки бе принуден да приеме, че вече не е център на внимание в дома. Кой е Роки ли?

Това е един едър и любвеобилен котарак, който обикваха всички, след като се запознаеха с него.

Един ден в семейството се появи бебе.

За изненада на стопаните си, Роки първи приветства новодошлия член на семейството.

– Виж, – извика Ирена на мъжа си.  – Само го подуши и легна до него, а ние се страхувахме, да не го одраска.

– Той е як котарак, – засмя се Румен, – никога не съм се съмнявал в него.

Скоро младите родители научиха ужасната новина.

– Състоянието на детето ви е лошо,- каза им лекарят. – Ще се наложи да му направим операция на сърцето.

– Та то е само на 12 седмици, – възкликна изненадано Ирена.

Въпреки притесненията операцията премина успешно и  Момчил оцеля.

Върна се у дома, но всеки миг можеше да се влоши състоянието му и за това беше под постоянен надзор на майка си и баща си, които се редуваха да го гледат.

Роки също не свали очи от „по-малкия си брат“. Лежеше до него и успокоително му мъркаше.

Малкото момченце протягаше ръка и докосваше с усмивка меката козина на четирикракия си приятел.
Роки протягаше лапа и леко и внимателни докосваше малкия.

Постепенно здравето на Момчил се подобри и той напълно оздравя.

Между котаракът и момчето се зароди нещо като дружба. Рока бе за него почти като ангел хранител.

В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

Всичко е добре, докато се стигне до дарението.

В една църква имали голям проблем относно събирането на дарение.

Защото една част от вярващите държала на десятъка, а други цитирали Новия завет, където се казва, че всеки трябва да дава според това „както е решил в сърцето си, без да се скъпи, и не от принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце“.

Веднъж пастирът на църквата, за да избегне всякакви конфронтации за дарението, казал:

– Нека да изпеем една песен, а след това да съберем нещо по-весело ….

Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

Не позволявай, Боже да загубя вярата си и да се усъмня в светостта Ти.

Нека гордостта да не възтържествува и да не бъда сама сред хората.

Не допускай да преживея децата си и от мъка разума си да загубя.

Не давай на греховете си да служа и да ги повтарям отново, както преди.

Не позволявай сърцето ми да се вкорави и приятелството ми да се измерва с това, което притежавам.

Не разрешавай в мъки да умра, непокаяна да бъда преди края.

„Чуй вопъла ми, Господи! Дай ми капчица любов и смирение!

За всичко, което съм и имам Ти благодаря. Води ме по пътя на спасението!“