Това бе един обикновен полет, но екипажът му бе изцяло женски.

Всичко бе мирно и спокойно, докато ….

Капитанът на екипажа Ралица Иванова обяви по интеркома с въздишка:

– Просто продължавайте да вършите това, с което се занимавахте до сега. Всичко е наред!

В салона на самолета избухна внезапна какафония от крясъци и молитви.

Пътниците отчаяно се опитваха да изпратят съобщения на близките си, за да се сбогуват с тях.

Дани успя да се свърже по телефона с жена си:

– Питаме ги, но те не ни казват какво не е наред, – отчаяно крещеше той,опитвайки се да надвика голямата врява в самолета. – Каквото и да е, сигурно е много лошо. …В беда сме, скъпа.

Някой от пътниците настояваха пред екипажа:

– Моля ви кажете ни какво става!

Но бяха посрещнати с мълчание.

Най-накрая Ралица отново се обади по интеркома:

– Няма да разберете ….

Вълна от нова истерия и паника влошиха положението в самолета.

Хубавото бе, че се приземиха нормално. Всички пътници макар и малко уплашени, слязоха леко объркани.

Не бе летял отдавна на самолет. Покрай тези ограничения, бе позабравил как се лети, но вчера шефа му го извика и се разпореди:

– Взимаш Петров и отлитате за Будапеща.

За Симеонов не оставаше нищо друго освен да осигури билетите и да се качи на самолета.

За беда в последния момент Петров се разболя и той замина сам.

Погледът му се рееше над облаците, които закриваха изгледа отдолу.

Внезапно самолетът попадна в силна турбуленция.

Симеонов затегна още по-здраво колана си, а ръцете му яко се вкопчиха в подлакътниците.

Почувства се малко неспокоен. Все пак бе във въздуха и това не бе шега работа.

Гледаше в книгата, която бе отворил, но четеше един и същи ред отново и отново. Явно бе дестабилизиран от турбуленцията.

Пилотът съобщи по високоговорителя:

– Попаднахме в турбуленция, така че ще коригирам височината и ще се опитам да намеря по-спокойно пространство.

Да, но проблемът на Симеонов не бе изчезнал. Той, независимо от спокойния глас на пилота, все още усещаше турбуленцията.

Симеонов пое дълбоко въздух, отпусна се и се върна към четенето. Почувства се много по-спокоен.

Простичко нещо, но върши работа. Спря да се концентрира на турбуленцията и се съсредоточи върху съобщението на пилота. Това му донесе успокоение и го откъсна от притесненията.

Когато преместиш фокуса си от това, от което се страхуваш и го пренасочиш към Бог, Този Който управлява живота ни с увереност, ще усетиш, че страховете ти отшумяват

Татяна не бе на себе си. Гневът в нея клокочеше като не изригнал вулкан.

– Как може да ми изпрати такова съобщение? – възмущаваше се тя.

И се зае веднага да отговаря, удряйки нервно по бутоните на телефона си.

Текстът, който написа бе прекалено дълъг, оскърбителен и рязък.

Няколко пъти го прочете. Не, за да го провери, а да се наслади на отмъщението си.

Високомерно и самодоволно Татяна натисна бутон „Изпрати“ и се загледа навън през прозореца.

Тя имаше отличен мобилен Интернет. Индикаторът за сигнала показваше, че връзката е отлична, но ….

След известно време на екрана на телефона ѝ се появи червен надпис: „Съобщението не е изпратено“.

Татяна бе готова отново да повтори написаното, но изведнъж пръстите ѝ замръзнаха във въздуха.

– Заслужава ли си да го правя, – каза си тя. – Съобщението ми по някаква непонятна причина не стигна до местоназначението си. Следователно ми се дава втори шанс да преосмисля решението си.

Това се случи съвсем неочаквано, но явно не е случайно.

Татяна пресметна какви щяха да бъдат последствията.

– Би било голяма грешка, ако бях изпратила това съобщение, – възкликна тя.

Баба ѝ казваше:

– Казана дума, хвърлен камък. Не можеш да я върнеш назад.

– Какво щях да направя?! – Татяна взе да се укорява. – Ако бе стигнало….. Просто не ми се мисли. С нищо не можех да го спра.

Тя седна и се замисли сериозно.

– Съвсем незряло и деструктивно бих постъпила, ако започна война с този човек. Конфликтът щеше да се разрасне и нямаше да има край. В крайна сметка и двамата щяхме да загубим. Опитите да се примирим щяха да се провалят.

Татяна не знаеше, какво се бе случило, но бе спасена.

При следваща подобна ситуация, тя си обеща:

– Няма да реагирам спонтанно. Ще премислям нещата и тогава ще вземам решение.

Три пъти мери, един път режи.

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.