Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Случвало ли ви се е да отидете до магазина, когато стомахът ви е празен?

Е, на вас не знам, но на Пепо точно това се случи.

Той си купи неща, които съвсем не му трябваха. За него нямаше значение дали това е добро или не за стомаха му, важното бе да напълни корема си.

Когато човек е самотен в живота си, той прави същото.

Взимаме неща от рафта, не защото имаме нужда от тях, а защото сме гладни за любов.

И защо го правим?

Защото се страхуваме да се изправим сами в живота.

От страх да се вместим някак си между другите сме готови да поглъщаме лекарства, отвари от билки и какво ли не.

За да не изпъкнем много, носим дрехи, които дори не се замисляме, дали ни пасват.

Искаме да изглеждаме големи и богати, за това теглим заем, за да си купим къща.

Не искаме да спим сами, за това лягаме с всеки.

Страхувайки се, че няма да бъдем обичани, за това търсим любов на всички възможни грешни места.

Но всичко това се променя, когато ни срещне Божията съвършена любов. Само тя може да пропъди всеки страх.

Тогава ти не се чувстваш сам.

Времето бе чудесно. Марко изкарваше колата си от паркинга на универсалния магазин и когато минаваше край красивия Мерцедес на Ванко се чу леко:

– Хрус.

Стомахът на Ванко се сви, когато видя как Марко излезе от колата си, огледа щетите, които бе нанесъл, след което се поклани и се помоли:

– Скъпи Господи, моля те, прости ми, че съм толкова занесен и непохватен. И моля Те, дай милост на този скъп приятел, когато види огромните щети, които причиних поради чиста небрежност. Осигури, каквото е необходимо, докато той вземе тази кола, за да я поправят. Благодаря Ти, Господи. Амин.

Марко бързо се качи в колата си, махна с ръка и усмихвайки се широко, изкрещя през прозореца.

– Всичко е наред, приятелю. Представих щетите ти пред Господа. Благодатта е прекрасна.

Марко имаше доста силни съмнение, че нещата ще се оправят отведнъж с Ванко, без значение колко искрена бе молитвата му. Дори и ние с вас знаем това, но …

Бог не казва: „Просто се моли и Аз ще ти простя“.

Всъщност Той изисква от нас: „Спри да се молиш, докато не оправиш нещата“.

Когато вие сте били причината за нараняване на някой, по какъвто и да е начин, имайте сърце на слуга. Спрете, отидете при него и се примирете, преди да правите друго.

Пъстървата плаваше весело, когато забеляза мухата.

– Тъкмо навреме. Стомаха ми отдавна се обаждаше, – каза си тя.

Рибата захапа мухата и се закачи за въженце. Оказа се, че не може повече да плува свободно.

И тогава се започна битката. Хвърчаха пръски наоколо, но въженцето здраво държеше рибата. То се плъзгаше леко и пъстървата предусещаше, че я очаква нещо страшно.

Тя напрегна всичките си сили, откъсна се и побягна.

По същи начин това може да се случи и с нас. Човек се бори в средата си с примамките, на които се хваща.

Понякога може и да успеем да овладеем трудностите, но друг път ни идват в повече.

Трудно е на свободно плаваща риба да разбере, какво се случва с тази закачена на куката. Така и борбите, които водите, могат за тези около вас да изглеждат естествено и те погрешно да ги разбират.

Ако не сте усещали острия връх на куката и не ви е притиснала задушаващата паника за това, че сте в плен, по-добре дръжте гордостта си под контрол.

Не знам как се случи, но един ден частите на тялото започнаха да роптаят против стомаха:

– Защо само ние да работим? За да задоволяваме стомашни му прищявки ли?

– Ти не вършиш нищо.

– Само се излежаваш.

– И най-нахално се наслаждаваш на плодовете от нашия труд.

И частите на тялото започнаха да се съвещават, как да постъпят с този мързеливец:

– В нищо няма да му помагаме.

– Никой от нас няма да си сътрудничи с него.

Стомахът се опита да им обясни:

– Аз върша друга работа, която е необходима за вас. Тя си има своето място и съответства на вашите дейности, които са ми необходими

Всичко бе напразно. Те не пожелаха да го изслушат.

И тялото постепенно започна да отслабва и изнемощява.

По едно време ръцете, краката, очите и ушите се усетиха:

– Май сбъркахме, че така се нахвърлихме срещу стомаха.

– Навярно той върши друга работа, за която не сме се досещали.

– Колко глупаво бе от наша страна да съдим, без да сме наясно с нещата.

– Той искаше да ни обясни, но кой от нас се спря да чуе какво казва?

Това разкаяние дойде много късно.

Тялото загина заедно с оклеветеният стомах.

Губим или печелим, плодовете на доброто и злото трябва да делим.