Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.

Характерите на всички герои от произведенията на Достоевски са копирани от реални хора. Писателят  постоянно си намирал нови приятели. Започвал разговор, даже със  случайни минувачи.

Съвременниците му отбелязват, че когато писателят се е потопявал в написването на произведението, толкова много се увличал, че забравял да яде.

Той цял ден се разхождал из стаята и на глас изказвал отделните изречения.

Веднъж при писането на един от известните си романи, той ходел от ъгъл до ъгъл и сам със себе си разговарял за отношението на Разколников към старицата лихварка и неговия мотив за извършване на престъплението.

Лакеят се изплашил, когато чул случайно диалога, който развивал Достоевски и си помислил, че писателят е решил да убие някого.

Слаба светлина се процеждаше през спуснатите пердета. В стаята бе сумрачно. Дори проникващата светлина не разведряваше обстановката.

Възрастен мъж седеше във фотьойла, а погледа му блуждаеше във въздуха.

Петър Симеонов изпълнен с тъга и мъка, се връщаше в спомените си назад към детските години.

Когато бе малък вечно го учеха:

– Половината от удоволствието и радостта от нещо хубаво изпитваш още докато очакваш то да се случи.

Но сега бе друго време. Скоро бе починала съпругата му.

– Няма значение, – казваше си Петър, – сега за мен всичко е различно. Какво хубаво мога да очаквам вече?

Изведнъж Симеонов трепна и осъзна случващото се със него:

– Крадецът, който ме заплашва, се е устремил към мен. Той иска да открадне един от най-ценните ми дарове, които Господ ми е дал – дара на днешния ден.

Вчерашния ден е вече минал, утрешният не е настъпил още. Сега е само настоящето. Днешния ден е Божий дар за нас.

Петър се усмихна. Той бе открил нещо ново за себе си:

– Аз съм вече на 80 години, нима мога да се преструвам, че не забелязвам времето? Мога ли да си правя големи планове за бъдещето? Но Бог ми е подарил днешния ден и Той е с мен сега. Още един прекрасен ден, в който мога да ходя с Исус, да се радвам на Неговата справедливост, да живея според повеленията Му

Очите на Петър за искряха. Той отново се усмихна.

– Мога да се веселя и да се радвам в днешния ден, който е подарък от Бога.

Идва лекар след обаждане. Всичко е както обикновено. Поканиха го в стаята при болния.

Лекарят реши да седне на стола, за да извади стетоскопа за измерване на налягането…..

И в този момент, от стола из под доктора, излетя като куршум котарак. Той изпълзя по килима на стената, скочи на телевизора и бързо изчезна под леглото.

Болният даже подскочи от кревата. Всички обитатели на апартамента впериха шокирани очи в доктора.

Докторът смутено каза:

– Извинете, аз просто не го забелязах.

Стопанката на апартамента се засмя:

– Ние мислехме, че нашият котарак изобщо не може да ходи. Вече трета година го носим до тоалетната на ръце….

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……