Сашо се изправи огледа хората и попита:

– Защо Дончо, Захари, Стоян и Стела днес не са на църква?

Когато ги срещнаха в града, всеки се оправда по свой начин:

– Беше много дъждовно и студено, – протегна ръце напред Дончо.

– Бебето капризничеше цяла нощ и не можах да спя, – въздъхна тежко Стела.

– Гледах един сериял до късно и …, – повдигна безпомощно ръце Захари.

– Чатих с приятели до сутринта и заспах, – звучеше не много убедително Стоян.

– Ако са твърде мързеливи, за да се измъкнат от леглото и да стигнат до църквата, обикновено намират някакво извинение, но това са тъпи извинения, – негодуваше Стойко.

– Ако искат да се срещнат с братята и сестрите в Христос, за да се поклонят, обикновено ще намерят начин да стигнат до там, – подкрепи го Теодор.

Григор разказа нещо много интересно, което младите хора в църквата запомниха много добре. То им сатана като обица на ухото.

– Видях снимката на фенове, посещаващи футболен мач по време на снежна буря. Вероятно не пропускат мач, дори ако това им коства измръзване на някоя част от тялото.

А Ченко относно отсъстващите реагира остро:

– Не се очудвам ако някой от тях се е успал в неделя и ли е негодувал, че пейките са много твърди, за да си доспи.

Лошото е, когато забележим, че някой го няма в църквата. Редно е да се поинтересуваме за него.

Някои отсъстват по измислени причини. И след това постепенно отпадат от църквата.

Това бе необикновен изгрев. Валентин и Атанас наблюдаваха появата на слънцето захласнати.

То се отразяваше в обширните води пред тях. Гледката бе зашеметяваща.

Валентин бързо извади телефона си и каза на приятеля си:

– Само за момент…. Искам да запечатам тази картина.

Слънцето светеше право в очите на Валентин и той не можа да види изображението на екрана, преди да снима, но щракна.

– Ще стане страхотна снимка, – възкликна Валентин.

Атанас се усмихна и го потупа по рамото съучастнически.

– Не можах да видя добре образ, но такива снимки обикновено излизат добре, – смутено призна Валентин.

– Ти винаги си успявал, – насърчи го Атанас.

Не винаги могат да се видят детайлите на екрана, но това не означава, че няма да се получи красива снимка.

Така е и ходенето с вяра.

Не винаги виждаме Бог да работи, но вярваме, че Той е там.

Вярата е увереност за това, което не виждаме.

Бог действа. Това, което е правил преди, може да направи отново, дори повече.

В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.

Два часа и повече Крум обясняваше на Спас, колко жестоко са се отнесли към него на работното му място.

– Когато ни нараняват, отговорът веднага е да си отмъстим, – каза Спас, – но така постъпват животните в джунглата.

– Лесно ти е на теб, – размаха ръце Крум, – нали не са те мачкали.

– Животът е труден, – съгласи се Спас, – но представяш ли си какво ще бъде бъдещето ти, ако не се справиш с гнева си?

– Какво?

– След време ще отидеш на лекар. Ще си направиш снимка, на която туморът на горчивината ще се е разраснал заплашително в злокачествено образование.

– Тогава какво да правя? – тежко въздъхна Крум.

– Това, което ти се е случило, не можеш да го промениш, но отношението ти към него може да се измени.

– Какво? Да им простя? Никога, – повиши глас Крум.

– Успокой се, – посъветва го Спас. – Да простиш, не означава, че който те е наранил е прав …

– Тогава какво? – прекъсна го бързо Крум. – Да го оставя така?!

– Прошката означава, че Бог ще направи това, което е правилно. На Него принадлежи възмездието.

Крум се намръщи. Тръсна глава и добави нервно:

– Не! Тая няма да я бъде! Я ги наказал, а може и да им прости, …. ами аз…

Петър обичаше да изненадва приятелите си. Те не му се сърдеха за сюрпризите му, дори го насърчаваха в това дело.

– Днес какво си намислил? – полюбопитствува Дечо.

– Някое ново изобретение? – предположи Сава.

– Или слънчево затъмнение? – предизвикателно изпъна шия Дечо.

Петър само се усмихна, подаде им една снимка, която вероятно сам бе направил и ги попита:

– Какво виждате на тази снимка?

– Плаж с вълни, които се разбиват в брега, – повдигна вежди Весо.

– Снимал си нощно време и небето е било буреносно, – отбеляза Дечо.

– Браво придал си му неочаквана тревожност! – възкликна Сава.

– Не познахте, – плесна с ръце Петър. – Я се вгледайте по-внимателно в тъмната част на снимката.

– Е, нищо не виждам, – разтърси глава Сава след дълго вторачване, – само пясък и вълни

– Какво е това? – попита Дечо.

– Хайде, казвай! – Весо хвана за раменете Петър и го раздруса здраво. – Не ни мъчи повече.

Петър въздъхна дълбоко и обясни съвсем простичко:

– Това е автомобилна врата, чиято долна част е повредена и надраскана. Ако се вгледате по-внимателно, наистина ще видите очертанията на вратата.

Колкото и да се взираха и тримата виждаха нощен плаж.

Понякога собствените ни очи могат да ни подведат. За това внимавайте, не се лъжете!