Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.

Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.

– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.

Дядо Петър се усмихна топло и нежно:

– Дори и враните трябва да ядат,

В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.

– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.

Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:

– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.

– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.

– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.

– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.

Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.

– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.

Така или иначе, в нашите разговори обсъждаме едни или други хора. Това могат да бъдат роднини, приятели, началника на работата или някоя знаменитост от телевизионните програми.

Децата чуват всичко и го възприемат буквално.

Ако дъщерята чува, че майка ѝ през цялото време ругае и оскърбява баща ѝ, тя ще израсне със същото отношение към мъжете.

Ако синът гледа как баща му унижава майка му, когато порасне за него жените ще бъдат хора от втора категория.

Даже един скандал между родителите може да нанесе тежка психическа травма и да измени представите на едно дете за взаимоотношенията между жени и мъже.

Ако ние зад гърба на другите ги ругаем, а когато ги срещнем много любезно се отнасяме към тях, детето ни ще лъже и ще израсне като лицемер.

Веднъж малкият Томас Едисон се върнал в къщи и заварил майка си обляна в сълзи. Тя бързо изтрила лицето си с кърпа и казала, че плаче от радост.

Показала му писмо, което бил изпратил учителят на Томас и го прочела на глас.

Там било написано: „Вашият син е гений. Това училище е твърде малко за него и тук няма учители, способни да го научат на нещо. Моля ви, учете го сами“.

Минали години, майката на Едисон умряла, а Томас станал велик изобретател, инженер и учен. Неговото име било записано в историята на науката и техниката.

Веднъж, преглеждайки стари писма от семейния архив, той намерил същото писмо, което бяха изпратили на майка му от училище.

Там било написано: „Вашият син е умствено изостанал. Ние не можем повече да го учим в училище заедно със другите деца. Затова ви препоръчвам да го обучавате самостоятелно в къщи“.

Едисон ридал няколко часа без да спира.

На този ден той написал в дневника си: „Томас Алва Едисон е бил умствено изостанало дете. Благодарение на героичната си майка той е станал един от най-големите гении на своя век“.

Когато Иван беше в пети клас, той изобщо не обичаше да носи шапка, за това и постоянно ги губеше. Веднъж само за един месец, той загуби шест шапки.

Майка му забеляза неговата небрежност. На нея това никак не ѝ харесваше. Тя дълго мисли какво да прави със сина си.

И накрая направи ето това.

Тя изплете две шапки, едната черна обикновена, а другата розова с блестящи пайети.

Когато завърши двете шапки, тя ги показ на сина си и каза:

– Погледни, ако изгубиш черната, ще носиш розовата момичешката. Нека всички видят, че пред тях стои Иванка загубанка.

Тази черна шапка Иван носи чак, докато постъпи в университета.