Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.

Когато дойде времето, непривлекателна гъсеница пълзи нагоре по дървото и се превърнат в какавида, покрита с копринено було. Тя заспива и се събужда след няколко седмици като красива пеперуда.
Същото е и с нас, ние сме унили, нещастни, притиснати от чувството за вина, объркани и разбити, напразно търси изход, но можем с вяра да дойдем при Христос и да се променим. Ние отнова се раждаме.
Звучи абсолютно невероятно, но именно това става. Ние ставаме членове на Божието семейство.
Чувствате ли се като в пашкул?
Обърнете се към Христос и поискайте от Него прекрасни криле, за да летите победоносно над всички житейски проблеми.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.

Анчарът е от семейството на черницата. Това са еднодомни или по друг начин казано с еднополови цветове, дървета и храсти.
Цветовете на Анчара са невзрачни, мъжки с плоски чадъроцветни съцветия, а женските са единични.
В природата съществуват 5-6 вида Анчар. Те се срещат в тропическа Азия, Африка и на остров Мадагаскар.
Анчарът има силно отровен сок. Той съдържа гликозиди, антиарин и антиозидин. Използвал се е за напояване на върховете на стрелите.
На това дърво А.С.Пушкин е посветил стихотворението си „Анчар“.

Анчар

А. С. Пушкин

В пустинята, сред прах горещ,
в пръстта от зноя разкалена,
Анчарът — часовой зловещ —
стои, сам в цялата Вселена.

Сред жадна степ във гневен ден
Природата го бе родила,
и корен, ствол, и клон зелен
с отровна сила напоила.

Отрова капе през кората
и стине в гъст, прозрачен клей,
след обедния пек, когато
вечерна хладина повей.

Не идва птица тук, ни звяр.
Едничък вихърът сурово
връхлита страшния Анчар
и литва, напоен с отрова.

И ако облак в своя път
се заблуди и дъжд пророни,
във пясъка горчива смърт
ще капе от отровни клони.

Но в ден на зло човекът там
човек изпрати с властно слово
и в път покорно тръгна сам,
и върна се в зори с отрова.

И вейка с клюмнали листа
в едно донесе с яден клей.
По бледното чело потта
на тънки струи леденей.

Под шатровия свод, в дъга
извит, издъхна у нозете
отровен бедният слуга
на всемогъщия владетел.

А царят смърт от тях сторѝ —
стрели с отрова напоени —
и на съседните страни
изпрати гибел, разорение.