На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

В Алма Ата майсторката Дина Шарипова има диагноза детска церебрална парализа и недееспособни ръце. Но независимо от това, тя вече 13 години бродира картини от бисери с краката си.

Всяка картина  отнема на шивачката около половин месец. На тях главно има женски образи, цветя и птици.

Майсторката си избира картини от Интернет, майка ѝ ги копира с молив и Дина пристъпва към работа.

Тя не шие, за да продава. Но веднъж представила на една изложба 15 свои работи, където имала голям успех.

След изложбата тя продала половината от творбите си, за да направи подарък на майка си.

Дина учи дистанционно последна година в Московския университет и работи като специалист в отдел за набиране на персонал в една от казахските банки.

Единадесетгодишния Тийо Сатрио от Индонезия е роден без ръце и крака.

Повечето хора на негово място не искат да живеят, но Тийо се научил да бъде щастлив.

Тийо посещавал училище. Той се научил да пише, като държал молива в устата си.

Съучениците  му помагали да отива на училище с инвалидна количка.

Тийо се учел усърдно. Учителят му по математика казва за него:

– Във втори клас момчето се научи да решава задачи за четвърти клас.

След училище Тийо обича да играе Playstation. Той управлявайки джойстика с брадата си.

Александър работеше като шлосер в близкото предприятие.

Една вечер той се връщаше у дома си след смяна с автомобила си. Наближаваше селото си. Наблизо имаше езеро.

Изведнъж пред него се изпречи момиче. То махаше с ръце пред фаровете на автомобила.
Александър спря колата. Подаде глава и попита момичето:

– Какво се е случило?

Момичето бе уплашено, а лицето му бе пребледняло.

– Наташа потъва …

Александър бързо слезе от колата и последва момичето. Свали дрехата си, където бяха документите му и скочи във водата. Той хвана давещото се дете за ръката и го измъкна.

– Нагълтало се е с вода, – каза Александър на застаналото момиче до него.

Той го разтърси и детето изхвърли вода през носа и устата си. Закашля се.

Александър качи бързо детето в колата си и го откара до болницата. Там веднага го прегледаха и му оказаха помощ.

Наталия, която едва не се удави, бързо се възстанови и скоро я пуснаха да си отиде в къщи.

– Какво правехте двете толкова късно край езерото? – попитаха другото момиче, което бе спряло Александър и бе поискало помощ от него.

– Бяхме решили да преминем по циментовата преграда, – каза смутено Таня, – но Наталия се спъна в нещо и падна във водата.

– Защо не го направихте през деня?

– Присмиваха ни се, че сме страхливи….. искахме да им докажем, че …. – и Таня се разплака,

– Ами ако Наталия се бе удавила?

Когато мокрото момиче дойде в съзнание и вече се чувстваше по-добре, Таня пристъпи към нея и я прегърна.

– Никога повече, чуваш ли, – каза настоятелно Таня, – нека се смеят.

Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.