Шофьорът рязко натисна спирачките по средата на шосето. Котенцето седеше на пътя и не даваше признаци, че желае да тръгне някъде.

Васко слезе от колата и се упъти към малкото.

– Ей, малката, – подвикна и той, – така не се стои на шосето. Някой няма да те види и ще те прегази.

Когато Васко погледна в големите кафяви очи и видя късата опашка, разбра, че това съвсем не е малко котенце.

По-късно на Васко му се обадиха по телефона. Женски глас помоли съвсем учтиво:

– Елате да видите малкото, което донесохте снощи във ветеринарната клиника. Оказа се риж рис.

Когато Васко прескочи до клиниката, го посрещна засмяна млада тъмнокоса жена:

– Аз съм Вероника. Радвам се, че дойдохте. Да знаете само какво се случи, когато решихме да прегледаме малкото коте, което донесохте в кутия за обувки?

– Надявам се да не ви е създало проблеми, – каза примирено Васко.

– Когато дойдох сутринта с колегите, то седеше още в картонената кутия, в която сте го сложили, но явно това съвсем не му харесваше. Трябваше да сложа най-дебелите ръкавици, с които разполагаме, за да го пренеса в нашата клетка.

Васко погледна котето и се опита да си представи, как е негодувало.

– То беше много сърдито, – продължи да разказва Вероника. – Не даваше на никой да го вземе в ръце. Съскаше, ръмжеше и хапеше всяка ръкавица, която се протегнеше към него и то с голяма ярост.

– Съжалявам …- каза Васко, – не исках да ви създам такива неприятности.

– Не се притеснявайте, – засмя се Вероника, – гневът на това малко същество е добър знак. Такива не са приятелски настроени към хората. Но то е такова, каквото трябва да бъде, див риж рис.

– А иначе добре ли е?

– Теглото му е по-ниско от нормалното, навярно се дължи на тения или някакви други паразити и разбира се факта, че е било отделено от майка си.

– Пътя, на който го намерих, минава през местност, където живеят диви животни. Навярно майката и другите малки са останали в гората.

– Сега малкото е на около два месеца и половина. То трябва да навърши шест месеца, за да го пуснем обратно, – обясни Вероника. – Но това зависи и от темпа на растеж. Нужно е  да добие определени размери, за да може да си хваща плячка, нали трябва да оцелее.

Васко често посещаваше ветеринарната клиника и наблюдаваше как малкото“котенце“ растеше.
Малкото рисче, когато заспиваше,  обичаше да гушка една катерица играчка, а когато бе будно, разпаряше яростно картонени кутии.

Невнимателни ръце пуснали паяк в буркан, така че един от осемте крака му се счупил. Но паякът е могъл да си помогне сам.

Той положил слюнката си на на нараненото място. Тъй като те я еластична мигновено застинала, като идеален превързочен материал.

Свойствата на паяжината не са изучени до край, но това което се знае, често е използвано в разработването на нови материали.

Вътре в паяка паяжината съществува в течна форма, но при изваждането ѝ от тялото стават промени в структурата на протеините ѝ. Вследствие, на което тя застива в тънка лепкава нишка.

По здравина паяжината е близка до найлона и притежава парадоксални възможности за завъртане. Нишката може да се върти безпрепятствено на една страна, без да се изкриви.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Сергей Валеев от Казан е разработил устройство, за да помогне на хората с увреждания, които не са в състояние да използват ръцете си.

Устройството на четвъртокласника се състои от пластмасови детайли, ролки и проводници. Надява се на ръката и работи на батерийка.

– Тази „лего-ръка“, – казва момчето, – е направена за хора, които нямат ръце или имат, но са много слаби. За тях тази ръка ще бъде в помощ.

Лего-ръка се надява на ръката, може да отвори и затвори пръстите, а също и да захваща предмети.

За сега движението на ръката е съпроводено с натискане на бутони, в бъдеще малкият изобретател предвижда пръстите да се прегъват по заповед на мозъка.

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…