В миналото Данеша Коуч от Канзас, със сигурност  биха я приели за богиня на плодородието.

Тя родила близнаци. Но при тази първа бременност, едно от децата умряло.

Данеша много тежко е преживяла смъртта на сина си. И тя решила непременно да подари на оцелелия близнак брат и сестра.

Този щастлив момент настъпил много по-рано, отколкото планирали двамата съпрузи.

След по-малко от шест месеца Данеша забременяла отново и родила две момиченца. Те били истинско благословение за семейството.

Изминали само три месеца и Данеша отново била бременна и отново с близнаци.

Заинтересовани от необикновената плодовитост на младата жена, лекарите ѝ направили изследвания и установили, че по време на овулацията тялото на Данеша винаги произвежда многоядрени яйцеклетки, което било и причината за появата на близнаците.

Шансът една майка да роди подред три двойки близнаци е 1:88,000, т.е. това е практически невъзможно.

Данеша твърди, че никога не е вземала лекарства, за увеличаване на плодовитостта си, но за какво ѝ е с такова богатство в ръцете.

Щастливата майка, независимо от своята младост, с гордост разказва за своето удивително семейство и е благодарна, че винаги е дарена с щастие в двоен размер.

Никой не е съвършен, това важи и за тези, които снимат любимите ни филми. Разбира се те извършват огромен труд, за който сме им благодарни, но понякога допускат смешни и груби грешки, който незабелязано си проправят път в окончателния монтаж и ни разсмиват със своята нелепост.

Рядко се забелязват такива малки пропуски като внезапната промяна на косата на главния герой, но понякога такива грешки са много груби, че не могат да бъдат пренебрегнати. В филма „Хубава жена “ ги има много.

На тази снимка е представен един такъв момент.

Главната героиня закусва, като започва да дъвче нагънат вкусен кроасан.

Човек само трябва да мигне и тя в ръцете си вече има палачинка.

Това е неоспорима грешка. Освен това палачинка без сироп ядат само нецивилизовани и недодялани хора.

През селото водеха колона пленени немци. И тези мръсни, парцаливи фрицове влизаха в руските дворове и се опитваха да разменят направени играчки от тях и глинени свирки срещу нещо за ядене.

Към баба Маня пристъпи един от тях и едва промълви:

– Либе, катоше (хляб, картофи).

В протегнатите си ръце държеше играчките, които сам бе направил. Баба Маня се смили над него и му даде да яде. И другите хора от селото даваха на пленниците храна.

Можеше ли към такива жалки хора да изпитваш омраза?! В тези прости селски хора имаше състрадание и Христова любов.

Те можеха да им се изплюят в лицето, да ги удрят с тояги, но никой нищо не каза и не им направиха такова нещо.

Когато немеца взе това, което му даде старицата, ръцете му се разтрепериха и той беззвучно се разрида. Сълзите му се стичаха по хлътналите му и небръснати бузи.

Пленникът едва успя да смотолеви:

– Данке…

Когато му кресна конвоя и той тръгна към колоната.

В този ден в дома на баба Маня имаше три погребения. Ето такива са руските хора….

Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.

Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.

Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:

– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.

Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.

– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.

– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?

– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.

Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.

Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.

Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.

– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.

Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.