Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

Известно е, че походката се изменя, в зависимост от настроението ни. Например, раменете на тъжни хора са често отпуснати, а щастливи като че ли подскачат. Едно ново проучване на учени от Института за перспективни изследвания в Канада показало, че ако промените походката си, можете да подобрите настроението си и да станат по-щастливи.
Освен това учените са установили, че хората с депресия не се движат като щастливи хора. В новото изследване, учените показали на участниците списък на положителни и отрицателни думи, като „приятен“, „уплашени“ и „смущаващи“. След това доброволците трябвало да ходят по бягаща пътека, а изследователите в този момент оценявали техните движения и пози.
На екрана на тренажора бил поставен сензор, който се премествал в ляво или дясно в зависимост от походката на участниците, щастливи или депресирани. Хората не знаели за какво е предназначено устройството. Учените помолили половината от участниците да се опитат да придвижат стрелката в ляво, а другата половина в дясно. Участниците бързо привикнали към новата походка.
След това доброволците трябвало да си спомнят и да напишат колкото се може повече думи от списъка, показан им по-рано.
Тези участници, които по време на експеримента имали подтискаща походка, помнели повече отрицателни думи. По този начин изкривената походка довела до депресивно настроение.
Предишни изследвания са показали, че пациенти с депресия помнят повече негативни събития от живота си, отколкото положителни. Спомените ги карали да се чувстват още по-зле.

Той се появи на първия му мач, след осем годишно отсъствие. Тони никога няма да забрави този ден.

Беше ветровит следобед, а небето се бе намръщило сиво като олово. Всеки момент се очакваше да завали.

Обикновено Тони не гледаше към публиката, но този път направи изключение. И той беше там, неговия баща.

Косата му беше побеляла на слепоочията, раменете му изглеждаха по-тесни от преди, а талията му беше станала широка.

Може би се чувстваше неловко, но с нищо не го показваше. Само кимна на Тони.

Цели осем години …. На Тони му се искаше да заплаче, но знаеше, че не трябва. Погледна краката си. С усилие ги накара да се задвижат. Измина цялото разстояние до вратата и заби топката отдясно на вратаря…..

Още в началото на кариерата си режисьорът Гайдай, при снимането на филма „Делови хора“ по новелите на О.Хенри, имал голям успех.
В него имало много режисьорски сполуки.
Преди Гайдай бил почти обсебен от звуците. Разхождал се, почуквал всеки предмет и се заслушвал.
Когато в „Делови хора“ при отвлечането на момчето му се тресат краката, се чува метален звън.
На въпроса:
– Защо го направихте?а
Гайдай вдигнал рамене:
– Не знам. Харесва ми, това е…. А после, критиците ще измислят нещо.
И наистина, един кинокритик написал, че металния звук на монета говори за това, че отвлеченото момче за мошениците, се явява като символ на богатство.

Ние трябва да правим разлика между това, кокво да носим и какво не. Никога не трябва да носим бремето на греха и съмненията, но има и такива, които Бог ни възлага и не прави сметка да ги сваля от нас. Той иска да ги възложим на Него.
Ако се хванем да работим за Господа и се откъснем от Него, губим контакта си с Него, чувството за отговорност ще ни угнетява, ще ни притиска към земята, така че дъх не можем да си поемем.
А ако ние възложим на Бога, това, което е сложил на раменете ни, Той ще премахне от нас чувството за отговорност, но вместо това ще ни даде представа кой е Той.
Много работници са се захващали за работа смело и с добри намерения, но ако не са имали истинска близка връзка с Христос, много скоро няма да могат да издържат на напрежението. Те не знаят какво да правят с товара си. Влачат го на гърба си навсякъде и разбира се, се уморяват.
А хората казват:
– Така добре започна, а завърши толкова печално.
„Възложи на Господа товара си“, не го носи сам, а го предай на Бога заедно със себе си. Тогава бремето ти ще изглежда по-леко, защото няма да гоносиш вече сам. От него не можете да избягаш далече, но поне ще ти е по-леко.