Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.

Рени бе само на две годинки, но днес с баща си щеше да посети универсалния магазин.

Петър бе много грижовен и се радваше, че ще бъде с дъщеря си, не на разходка, а на пазар.

Двамата взеха списъка за необходимите продукти, приготвен от майката на Рени и потеглиха.

Когато бяха вече в магазина Рени изчезна.

Петър се паникьоса. Той забрави за пазаруването. Списъкът в ръката му вече нямаше значение.

Той изкрещя:

– Рениииии ……, къде си?

И продължи да си мърмори под носа:

– Какво ли ще си помислят хората за мен? Ще ме сметнат най-малко за луд. Това няма значение, трябва да намеря детето си.

След няколко обиколки на магазина, силно притесненият Петър намери дъщеря си. Тя се бе пъхнала зад някакви якета.

Радостта му нямаше край. Той я прегръщаше и силно я притискаше до гърдите си:

– Рени, не се крий повече! Търсех те навсякъде. Добре, че се намери ….

Всеки родител ще направи всичко възможно, за да открие детето си. Колко повече Бог?

Най-великото Божие творение не са разхвърлените звезди или насечените каньони, а ние.

Неговият вечен план е да достигне до децата си.

Небето и земята не познават по-голяма любов от Божията към нас.

Той с нетърпение очаква нашето завръщане.

Иван заедно със семейството си току що се върна от почивка. Дали изобщо си е починал? Не не беше.

Не напразно той си спомни фразата: „Почивката е родителство, но някъде другаде“.

Ето само един ден от тяхната почивка.

В неделя цялото семейство реши, вместо да отиде на църква, да излезе на разходка сред природата.

– И без това в нито една от църквите в района няма богословска чистота, която изисквам, – каза си Иван, въпреки, че се чувстваше малко гузен.

Съпругата на Иван Рени предложи:

– Хайде да отидем до водопада с колата, той е едва на тридесет минути от тук.

– Не искаме да седим в тъпата кола, – разбунтуваха се децата.

Накрая решиха да тръгнат пеша, но мърморенето продължи. Момчетата се сбиха.

На Рени и дойде много и тя извика:

– Стига! Да се прибираме. Това вече не е забавно.

– Отиването до водопада бе твоя идея, никой от нас не искаше това, – напомни ѝ Иван.

Можете да си представите какво стана тогава. Всички се скараха, но въпреки всичко продължиха да вървят към водопада.

Спряха на него само, за да направят принудителни усмивки за няколко снимки, които по-късно щяха да поставят в семейния албум.

По обратния път се сдобриха.

Следобеда прекараха на басейна.

Всичко бе добре до момента, когато Рени се спусна по водната пързалка и слезе от нея, стискайки лявата си ръка.

– Какво ти е, – попита загрижено Иван.

– Малкият ми пръст влезе в някаква пукнатина, като се спусках надолу, – хлипаше Рени.

Бе станало доста лошо, кокалчето бе извадено от ставата.

Четиримата още мокри бързо се облякоха и тръгнаха с колата към Бърза помощ.

Докато докторът наместваше ставата на Рени, Иван се опитваше да ободри децата в колата.

След три часа се прибраха изтощени.

Бяха забравили да затворят вратата и тя зееше широко отворена.

Бунгалото, в което бяха отседнали бе в гората, за това заспаха със страх.

– Ами ако вътре се е намъкнало някое горско създание, – мърмореха момчетата, докато уморени затвориха очи.

А после иди вярва, че почивките били много релаксиращи.

Бианка и Кевин едва ли някога щяха да се съберат. Тя бяха почти осемдесетгодишни.

Кевин живееше в Дания, а Бианка в Германия.

Всеки от тях бе имал успешен брак преди да овдовеят.

Те живееха на половин час един от друг, но в различни държави.

Запознаха се съвсем случайно. Всеки от тях бе излезнал на поредната си разходка. Влюбиха от пръв поглед.

Започнаха редовно да си готвят и прекарваха доста време заедно.

Дойде 2020 г. и датското правителство затвори граничния пункт поради коронавируса.

Това не спря двамата.

Всеки ден в определено време те се срещаха на една тиха алея. Седнали от двете страни на границата си правиха пикник.

Хората ги наблюдаваха и се учудваха:

– Защо го правят?

– Може би това ги крепи, – защитаваха ги други.

А те се усмихваха един на друг и разясняваха причината за действията си:

– Идваме тук и се срещаме така въпреки забраната, защото се обичаме.

Тяхната любов бе по-силна от границите, по-мощна от пандемията.

Любовта е като огън. Дори много води не могат да я угасят.

А Бог обича всеки от нас с много по-голяма неугасваща любов.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.