Семейство Пенчеви скоро закупиха новия си дом, но радостта им бе помрачена от това, което завариха там.

Новото им жилище бе заето от пет крави, които са го обитавали около месец.

В къщата цареше пълен безпорядък. Кравешките лайна доминираха навсякъде.

– От къде са се взели тези животни в дома ни? – попита новият собственик.

Загадката разреши съседът:

– Имаше буря. Изчезнаха ми пет крави. Къде ли не ги търсих, но никога не бих се сетил, че са се скрили във вашия дом, страхувайки се от лошото време.

– Сега какво да правим? – попита новата собственичка. – Всичко е в хаос. А да знаете само как са подредили стаите, в които са били толкова дълго време!

Мартин, единственият син в семейство Пенчеви, направо попита:

– Вместо да чистим тези мръсотии, не е ли по-добре да си купим нова къща?

Всички се засмяха, колкото и комична да изглеждаше ситуацията.

Съседите помогнаха на новодошлите да почистят и оправят поразиите в дома.

А човекът, чийто бяха кравите, помогна с труд и средства да се възстанови къщата.

Няколко години след като Стела се ожени за Спас, почувства, че той не ѝ обръща достатъчно внимание.

Когато влизаше в офиса му, той обикновено бе на компютъра.

Стела се опитваше да го заговори, но Спас бе толкова погълнат от това, което правеше, че дори не я забелязваше.

От тази негова реакция много я болеше.

Един ден, когато се разхождаха, Стела му сподели:

– Когато бях малка, баща ми често ме игнорираше, а това предизвикваше болка у мен. Ще ми направиш ли една услуга? Това би ми помогнало да се чувствам обичана.

– Разбира се, – отзова се веднага Спас. – Знаеш, че всичко бих направил за теб.

– Когато вляза в офиса ти, спри за малко и ми обърни внимание, – смутено обясни Стела.

Оттогава, щом влезеше при него, той обръщаше стола, заставаше срещу нея с готовност да чуе какво тя ще му каже.

Стела започна да се чувства обичана и ценена, за това се съобразяваше с неговото лично пространство и не му се натрапваше излишно.

Това бе съвсем малък жест, но оказа огромно влияние в брака на Стела и Спас.

Любовта е избор. Когато поставим другият на първо място, радостта ни ще бъде пълна.

Виждаха го често да носи малък съд с масло и където чуеше поскърцване, намазваше пантите на вратите.

За повечето хора дядо Матьо бе странен човек.

Други му се присмиваха:

– Ненормален, изкуфял старец.

Но той не им обръщаше внимание. Вървеше и смазваше, улеснявайки пътя на онези, които вървяха след него.

Тези, които най-много се надсмиваха над дядо Матьо в нищо не успяваха.

Именно на такива трябваше да се прибави масло на радост, за да усетят по-осезаемо Божията нежност и грижа.

Не се бавете и още от сутринта се огледайте. Можете да помогнете на някой.

Маслото на насърчението има голямо значение за този, който е обезкуражен. Думите за утеха смекчават живота на отчаяните.

Може би ти се предоставя възможност само сега да се срещнеш с този човек, а после пътищата ви да се разделят.

За това приложи маслото на милостта и смекчи острите и твърдите ръбове на грешния му живот. Направи ги по-гъвкави и меки, за да приемат изкупителната благодат на Спасителя.

Не забравяй, че нежната дума е като слънчев лъч за опечалено сърце.

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.

Всички галено я наричаха Тинчето. Тя бе инвалид от ранно детство. Тялото и бе пораснало, но умът ѝ оставаше на нивото на пет годишно дете.

Когато подаваха на Тинчето бонбон, тя го грабваше, бързо го пъхаше в устата си, а след това започваше да тича в кръг, смееше се и силно крещеше от радост.

Единствено не понасяше, когато пред нея почнеха да ругаят и псуват. От устата ѝ се изтръгваше уплашен вопъл:

– Боже прости им.

И кавгата спираше.

Веднъж, когато мъмреха брат ѝ, тя застана между него и баща си и започна да прави смешни физиономии. Желанието ѝ бе разсее гнева и да донесе освобождение.

В Тинчето имаше много неподправена детска радост. Тя се усмихваше и караше хората да ѝ се усмихват.

Понякога заставаше пред някоя църква и просеше, а с получените пари купуваше храна за някой скитник, бедно семейство или изоставени деца и с усмивка им я поднасяше.

Един ден на пазара двама бездомници се сбили. Тинчето веднага застанала пред тях и започнала да прави своите смешни физиономии.

Мъжете помислили, че им се подиграва. Нахвърлили се върху нея. Започнали да я удрят и ритата.

Една жена се развикала:

– Не бийте горкото дете.

Но те не спрели, докато телцето на момичето не спряло да мърда.

Защо и кому бе нужно всичко това?