Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.

Ръмеше слабо, но дъждът макар и слаб изобилно, мокреше. Чавдар пътуваше по пътя и си подсвиркваше.

Внезапно колата изгасна и моторът замлъкна.

– Сега ли точно трябваше да се случи, – негодуваше Чавдар. – Ще се измокря целия.

Той излезе от колата. Отвори предния капак и се вгледа внимателно, търсейки проблема.

Така стоя доста време, без да разбере причината за повредата.

До него спря луксозна кола, а от нея слезе солидно облечен мъж и попита:

– Искате ли помощ?

– Не знам какво ѝ страна, изведнъж млъкна и спря, – обясни раздразнено Чавдар.

Мъжът надникна под капака, пипна нещо около двигателят и колата запали.

– Какво ви дължа? – очите на Чавдар грееха с благодарност.

– Нищо, – отговори мъжът. – Аз съм конструирал тази кола и ми е неприятно, когато видя, че тя се е повредила и не върши работата, за която е предназначена.

Така и Бог няма да ни подмини, ако види, че нещо не е наред с нас. Той веднага ще ни се притече на помощ.

За Него не е присъщо да замества повредените хора. Желанието Му е да ги поправя, защото не иска да се отърве от тях, а по-скоро те да се променят.

Бог се тревожи, когато ни види, че не живеем живота, за който ни е създал, но изпитва огромна радост, когато побеждаваме, вървим напред и вярата ни расте.

Не се отказвай от Бог, защото Той никога не ще се откаже от теб.

Довери Му се още днес. Той няма да те остави да паднеш, да се спънеш, нито да се поклатиш. Щете изведе от пустинята с високо вдигната глава.

Странни са човешките представи, но още по изненадващи са отговорите на малките деца. Те ни подсещат за неща, на които не сме обърнали достатъчно внимание.

Един ден Дани стоеше край родителите си, които разговаряха с няколко души. Темата бе за семейството.

– Как може да познаете, че двама души са женени? – внезапно попита Дани.

Възрастните се стреснаха и изненадано погледнаха малкото момче.

– А ти по какво ще ги познаеш? – попита го заинтригуван баща му.

Дани смръщи вежди и важно заяви:

– Много просто, те крещят на едни и същи деца.

Да, момчето бе направило своето откритие.

И то си беше така, но бракът може да бъде много труден, независимо дали имате деца или не.

Финансите, комуникацията, интимността и понякога дори децата могат да станат източници на напрежение в отношенията ви.

Независимо от това, Бог иска бракът да бъде източник на радост, насърчение, утеха и благодат.

Дълги години Ралица посещаваше болници и се срещаше с различни хора.

Повечето казваха:

– Мисълта за смъртта ме изпълва с ужас и страх.

– Това ли е краят? Зарити в земята?

Особено тези, които бяха обречени да чакат края си след седмици, месеци или няколко години, трепереха и нямаха мир в сърцата си.

Деница ги питаше:

– Ако знаете какво ще се случи с вас след смъртта, какво бихте направили? Ами ако някой ви срещне там след края на земния ви живот, когато достигнете края на пътуването си?

– Има ли нещо след смъртта? – питаха те стреснато.

– Да, – усмихваше се Ралица, – Бог ви очаква, Той иска да бъдете с Него. Не се страхувайте.

И тя им разказваше за Божи Син, Който понесе заради нас наказанието за греховете ни на кръста.

– Какво трябва да направим, за да бъдем там добре и Бог наистина да ни приеме?

– Ако изповядате с устата си, че Исус е Господ, и повярвате със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасите, – разясняваше им Ралица.

Някои клатеха недоверчиво глава:

– Само това ли? Друго не се ли изисква?

Но други откликваха с радост и предаваха сърцата си на Господа.