Като всяка жена есента е променлива. Ту ни предлага радост, ту ни изправя пред беда.
Есента настъпва при нас като непослушно малко момиченце. Тази детска палавост ни дразни. То танцува весело и безгрижно, а в очите му се отразяват огнени пламъчета.
През октомври есента е ласкава девойка. Гледа замислено, като отнесена на някъде. Ще призове царството на приказките и в него ще забравиш проблемите си.
На прощаване есента е като зряла жена. Мила, уморена жена. С вятъра кокетлива, а със слънцето срамежлива. С дъжда пролива двойни сълзи.
Есента преминава през тези три чудесни възрасти като жената. Тя е променлива, но загадъчна. И когато дойде време пак е с вас.

Въпреки всичко този човек се наслаждаваше на живота. А околните, поне той така мислеше, се радваха на съществуването му. Но тази взаимна радост трябваше постоянно да се поддържа „от разстояние“.
Защото той имаше един лош навик или по-точно, ужасна пристрастеност. Абсурдно влечение към откровеността, с която заобикалящият го свят нито бе свикнал, нито мислеше да свиква. И тази нелепа мания да бъде откровен му навличаше множество проблеми. Човекът казваше: „Аз съм добър в професията си“ и хората му лепваха прозвището „самохвалко“.
Рискуваше в ситуации, от които други гледаха да избягат и го наричаха „всесилен“.
Хвалеше се с честно постигнатите си успехи и околните го наказваха за суетата му.
Биваше искрен, като казваше: „Не искам да те виждам“ и събеседникът му надаваше вик, че е агресивен.
Спираше да посещава местата, където не искаше да ходи и го обявяваха за темерут.
Отказваше да лъже и го сочеха с пръст заради жестокостта му.
Отказваше да бъде „като всички“, за да не се обезличи и всички го обвиняваха, че иска да бъде център на внимание.
Той, колкото и странно да звучи, никога не можа да разбере никого!
Какво остава от живота на токова човешко същество? Тогава се питаш: Струваше ли си този живот?

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…

Защо са се заслепили людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…
Управниците преди прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Е, не че са се отказали днес….
За всички властта е извор на охолство и изгоди.
Не са ли се лъгали?
Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде, а цената е била слабостта и разрухата на държавата.
Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“. Другото име на властта е дълг! Дългът да откриеш най-доброто за твоето отечество и да го изпълниш… каквито и жертви да изисква това.
Когато един държавник следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.
Властта е дълг и бреме. Държавникът, истинският държавник, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже от всичко…… и да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…
Един истински държавник не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността.